Градинския вход/изход към подземията.

Не беше честно. Нищо от това, което чу през последните две минути, Оливър не намери за честно и справедливо. Какво бе това?! Наистина все още не можеше да вкара всичко това в ума си, защото не успяваше правилно да свърже частите. Накрая те съвсем се подредиха, сякаш от само себе си, но това правеше всичко още по-жестоко. Можеше ясно да се забележи леко пребеднялото лице на Ванденбург, изпъкналите от почуда стъклените мну зелени очи. В момента изглеждаше повече като неприятно изненадан тийнейджър, готов да спори с всичко, отколкото на 23-годишен мъж, който би приел всичко. Ала разбираше , че няма как да спори, по-скоро нямаше срещу какво. Рейвън го излагаше вече пред свършен факт,а той беше сякап жбезпомощен. Не можеше да направи каквото и да е било, още по-малко да каже нещо разумно, както се очакваше да направи. Можеше да говори, ала разумно - не. Точно сега искаше да се развика на някого, ала нямаше да вика.
Стоеше неподвижно, взирайки се във все още безизразното лице на Рейвън. Тя също продължаваше да го гледа, а той сам не можеше да разбере какво да направи, какво да каже и прочие. Дали от тези погледи щеше да подразбере какво се очакваше да стори той? Да остане, да си тръгне, да каже, че няма да мърда? Просто, това не беше той.Трябваше да остане такъв какъвто е, защото никой не държеше бързите птици в клетка, нали?
Отпусна очите си и мускулите на лицето и ръцете си. Беше се стегнал, но сега почувства единствено облекчение и релакс. Учещаше как се опитваше, несъзнателно, да прочисти мозъкът си.
Издаде няколко неразбираеми звука, за да може да нагласи думите.
-И не можеш да излизаш? Никъде? - Няколко реторични въпроса свършиха работа.Сложи длани на лицето си и се приведе малко. След няколко секунди пак се изправи, махайки дланите си . - В такъв случай, мисля, че ще трябва да си намеря работа в най-близкия град - предположи накрая той.

-Ъ?
Единствено този звук, подобен на буква, успя да се изтръгне от устата ми. Толкова бях смаяна, изненадана и всичко друго свързано с понятието "изненада". Очаквах всичко, наистина, или може би просто на теория. Очаквах да си замине, да ме напусне, както направи първият път-нямаше да се изненадам толкова. Очаквах да ме обяви за лъжкиня и да си тръгне-пак нямаше да се изненадам. Но той най-безцеремонно прие факта, макар и да му бяха нужни няколко минути истеричен смях преди реалността да го удари. Започнах да се упреквам за предишното си държане. Ето че той бе готов да поеме моето проклятие. Знаех, че няма да е лесно, нито да го задържа, нито да му кажа да не бяга. След като знаеше слабото ми място можеше да ме наранява отново и отново, а аз да не можех да се защитя и пак да падам в капана му. Думите му бяха казани с едва ли не небрежност, все едно казва "днес ядох начос". Изражението ми бързо премина от озадачено и изненадано до благодарно и спокойно. Трябваше да разбия илюзията, че ще успеем и че ще имаме някакво си там бъдеще, защото ако не ни събудя от този сън и двамата щяхме да страдаме напразно.
-Нещата не са толкова прости-заговорих бавно, а усещах, че Оливър знае какво предстои и вътрешно се дърпа. Нещата всъщност бяха прости, на външен вид, но ако се загледаш би открил доста пречки-не мога да те накарам да жиивееш в един град постоянно, да се ограничаваш, а знам, че мисълта, че ще прекараш голяма част от времето си тук те ужасява. Няма защо да криеш-махнах с ръка преди да се е възпротивил и отново да ми поднесе обясненията си-знам точно как стоят нещата.
Може би последното не бе от най-верните твърдения, може би не ми се искаше този път да съм права, искаше ми се най-сетне нещата да потръгнат в правилната посока.

Разбира се, че Рейвън можеше да разбере какво всъщност става и всъщност бе абсолютно права. Както винаги. Криеше и го искаше. Бе нарочно. Искаше просто да я накара тя да бъде щастлива и в момента загърбваше себе си, както и беше правилно. В жертва за другите, нали така? Целият ни живот се базираше върху това ние да се жертваме за другите и на тях да им е най-добре. А ние оставаме сами със своята жертва, която получаваме рядко обратно. и въпреки това, не правеше ли човек щастлив , когато даваше, без да получава? Трябваше а слагаме маските на доволен човек, който е дал всичко от себе си за другия. И в случая, понеже Оливър усещаше, че не бе дал достатъчно на Рейвън, сега бе момента да й покаже, че е...сериозен, доколкото можеше да бъде. А и се чувстваше добре, за разлика от другите, коато видеше онази прекрасна усмивка да щастие върху нечие лице. Това ободряваше всеки, най-вече подарилият щастие.Беше прекрасно да видиш нечии бляскави очи, присвити в искрена усмивка. Ала не беше лесно, от страна на даващия радост.
В момента се бореше с цялото си същество да излъже самия себе си, че може да остане и че е способен на всичко това, което каза.В жертва за другите..
Усмихна се небрежно. Усети , че бе ужасен лъжец и дори тази усмивка би била разгадана от километри. Проклятие, трябваше да се научи да лъже, защото тогава лъжата спасяваше положението. Можеше да бъде лошо да изричаш лъжи, но те бяха спасението на нечия друга психика, те даваха щастието за минута, минута преди излъганият да се досети какво става.
-Не ме гледай мен. Аз ще се оправя - обеща той и това го вярваше. Все някак щеше да се справи с всичко това, повтаряйки си колко би хубаво тя да е щастлива.

Лъжа. Лъжа. Лъжа. По дяволите, как ще се справи като аз знаех по-добре от него каква волна птица бе и да го затворят в такова малко градче бе все едно да отрежат крилата му. Радарът, който улавяше лъжите светна заплашително и пронизителният му звек огласи главата ми. Всичко сочеше, че лъже, всичко сочеше, че се опитваше да пренебрегне студената истина и да повярва в казаното. Една лъжа, повторена няколко пъти, става истина. Напрегнатото му изражение, небрежният тон, който едва покриваше, като тънка пелерина, грозната реалност. Исках да възразя, да се възпротивя. Така щеше да стане по-лошо за нас и Оливър го знаеше. Защо си правеше илюзии?Защо повярва, че отново ще бъдем заедно без единия да нарани другия или взаимно?
-Не ме успокояваш.
Гласът ми трепереше, но не може да се сдържа. Бях изпълнена едновременно с яд, но и благодарност и любов. Да, правеше го заради мен, би трябвало да се чувствам поласкана, но не бях. Това не беше хубаво. Нямах сили да продължавам темата, а и времето щеше да покаже колко устойчива бе връзката ни. О, да, отново имаше нас, отново щяхме да се разхождаме вечерите заедно, наслаждавайки се взаимно на присъстивието си, отново щеше да прави онези малки жестове, които правят денят ти по-хубав. На фона на тези преимущества, действителността бе по-смекчена и вече бях склоннна да затворя очи пред изпречилото се предизвикателство.
-Щом казваш-въздъхнах примирено и отпуснах тяло на пейката.

Усети как нещо, сякаш някой го бутаяе. Някакси отвътре го усети. Странно бе да се опише.Представете си, че някой ви удря с юмрук по гърба, но го усещате чак близо до сърцето си. Усещате неговата болка и как спира за частица от секундата. След това го чувствате тежко и непосилно за обичайните си тупкания, за да ви поддържа живи. После отново някой ви удря и мислите, че нещо става. А всичко, което ставаше, бе единствено на психическа основа, така че мозъкът ми контролира всичко. Всичко бе в следствие на опънатите нерви, ококорените в изумление , до преди малко, очи, напрегнатите мускули и леко разтворената уста.
Ванденбург ясно усети прилива на копнеж, изцяло насочен към нея. Но не можа да почувства най-силно желаното облекчение, отпуснатост, покой на всичките си сетива. А се нуждаеше. Нямаше го спокойствието от разходка му из природата и с момичето с катерицата,което така силно го бе впечатлило. Зачуди се , обаче, за миг. Как бе възможно, какво настояваше тъй силно, служителите на хотела да не мърдат от там? Бе му така любопитно, така непонятно.
Тормозеше го мисълта , бутана от егоизма му. Толкова силен недостатък, такова чувство! Това бе от слабостите на хората, включвайки любовта, страха и прочие. Егоист, отново, ала не биваше да го показва, не и тази си своя черта.Та, тази мисъл питаше какво би направил той със себе си, от какво се нуждаеше той. В отговор ( да, понякога говоренето със самия себе си помагаше особено) Оливър би казал, че се нуждаел от нея, Рейвън. Ала беше ли сигурен?
Може би бе просто страх от бъдещето, което така или иначе не беше предначертано за Ванденбург. От какво имаше да се страхува той сега, щом не се е страхувал преди , когато нямаше бъдеще.
Разтърси леко глава, за да прогони напиращите въпроси в главата му, Разбира се, че имаше въпроси, хиляди, но отказваше да пита.
Стана от пейката и застана пред Рейвън. Тя бе приела решението му той да остане тук, сякаш мислеше, че щеше рано или късно Оливър да се откаже. Нека видим.
-Нуждая се от душ. Студен. Леден - каза той, при което Рейвън вдигна глава. - Ще те намеря после, става ли ? - не изчака отговор, но пък се усмихна.Сега запаметяваше лицето й в ума си. Очите й светли кристали, които блещукаха на скриващото се зад облаците слънце, устните й, наподобяващи цветче на напъпило клонче, кожата й, която, можеше да се закълне, блестеше под слънцето.Кимна леко и ,без да изчака какъвто и да е жест от нейна страна, се обърна с длани в джобовете, пулсираща болка в главата и няколко нови факта за хотела.