Часовник.
Гласувайте за нас!
RealTop.net Топ класация МегаРейтинг Гласувайте за моя сайт в БГ чарт
Bulgarian TOP
0   1   2   34   5
Гласувай за мен в BGTop100.com BGtop
Вход

Забравих си паролата!

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 12, на Пон Юли 31, 2017 5:16 am
Latest topics
» Станете наши приятели.
Сря Юни 04, 2014 1:37 pm by Autumn.

» Градинката.
Сря Фев 26, 2014 11:38 am by Axel Muse.

» everything.
Сря Фев 26, 2014 10:26 am by Axel Muse.

» save ur face.
Сря Фев 26, 2014 10:14 am by Axel Muse.

» Нашите приятели.
Сря Фев 26, 2014 9:42 am by Axel Muse.

» Рангове?
Сря Фев 26, 2014 9:41 am by Axel Muse.

» Въпроси & Отговори.
Сря Фев 26, 2014 9:39 am by Axel Muse.

» Критики & Оплаквания.
Сря Фев 26, 2014 9:38 am by Axel Muse.

» Наказателен кодекс.
Сря Фев 26, 2014 9:36 am by Axel Muse.


Градинския вход/изход към подземията.

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Go down

Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Axel Muse. on Вто Яну 03, 2012 1:24 am

avatar
Axel Muse.
i'm worst at what i do best and for this gift i feel blessed.

Статус : : They say that life's a game but they take the board away.
Брой мнения : 207

Вижте профила на потребителя http://hotel-california-rpg.fazerforum.com

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Ayleen Whittaker on Нед Фев 26, 2012 8:20 pm

Вече трети ден Уитакър обикаляше острова и хотела, опитвайки се да опознае мястото и да го разучи, след като веднъж вече се бе изгубила. Свечеряваше. Добре че този път беше в хотела.
Тя искаше да стигне да съвсем друго място, но чувството и' за ориентация отново я подведе и я доведе до тук- входа на градината, която беше огромна. Туристката се завъртя няколко пъти, опитвайки се да намери друга пътечка, по която до тръгне, с надежда да стигне до главния вход на хотела, но уви не успя. Вдигна небрежно рамене "Ами добре." - помисли си тя и седна на цимента. Щеше да чака някой да мине и да я опъти. Тя поседя така около десетина минути, когато чу стъпки зад себе си.
avatar
Ayleen Whittaker

Брой мнения : 9

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Barbara Dawson on Пон Фев 27, 2012 10:05 am

По това време на годината имаше толкова много туристи,но не за всички нас това бе добро нещо. Някой обожаваха да си играят с мислите им и така те се отказваха от престоя по-бързо от очакваното. Направих косата си на букли,както едно време. Бях постъпила на работа тук няколко години след като откриха хотела.. Дори не знам колко време е минало от тогава. Забелязах че един от туристите се опитваше да намери правилният път,но не й се получаваше. За по малко от няколко секунди бях близо до нея.
- Мога ли да ви помогна? - попитах усмихнато. Ако не бяха хора като нея щях да умра от скука без комуникация. Не че с другите не говорехме.просто с тях бяхме изговорили всичко.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -


Sometimes being a bitch is all a woman's got to hold on to.
avatar
Barbara Dawson

Брой мнения : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Ayleen Whittaker on Вто Фев 28, 2012 6:04 pm

Айлийн се обърна. "По дяволите! Това призрак." помисли си тя и не можа да сдържи вълнението си. За пръв път и' се случваше такова нещо. Да, тя беше пътувала много и по целия свят, но никога не си бе помисляла, че може да срещне призрак.
- Амаа..- започна тя- ти.. ти си .. призрак.- момичето обикаляше около
новодошлата и я гледаше отдавайки и' целия си интерес. После понечи да я пипне, но се усети, че може би не най- възпитаното нещо и спря.
Момичето- призрак я гледаше и и' се смееше. Сигурно беше свикнала с такива наивни туристи като Уитакър, но се забавляваше на реакциите им, така си помисли.
- Аз..аз търси пътя към главния път към.. към хотела.- каза Уитакър все още гледайки с любопитство и с милион идеи, въртящи се в главата и'. Тя не изчака отговора на другото момиче, а и не можа да сдържи възбудата.
- А ти от кога си ..- на езика и беше мъртва, но може би нямаше да бъде любезно да се използва тази дума.- .. така?- каза тя и се усмихна, надявайки се да не звучи много тъпо.
avatar
Ayleen Whittaker

Брой мнения : 9

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Оливър Ванденбург on Пон Мар 26, 2012 4:24 pm

Ванденбург беше седнал на една от пейките до входа за подземията. Нямаше представа самият той какво правеше там, но така и така беше дошъл чак до тук, защо да не поседнеше. Беше научил резултатите от изпитите си, за които се притесняваше абсолютно напразно, но сега беше приятно изненадан, въпреки което, това нямаше дса бъде изписано на лицето му. Щеше да остане с онова небрежно изразжение на човек, на когото въобще не му пука дали щеше да завърши втори курс археология. Това че го интересуваше поне от части, не променяше факта , че искаше да се държи сякаш това не значеше нищо за него. Лошото обаче бе, че не знаеше къде щеше да учи сега. При всички случаи нямаше начин да продължи в Сиатъл, а кой знаеше, може и да се върнеше там. Бе малко вероятно, а той се познаваше.Не винаги разбираше самия себе си, но имаше и момент, в който беше в синхрон с иначе подредените си емоции. Жалко, че другите не разбира това. Жалко, че очите му се превръщаха в остри стъкла. Понякога приличаха съвсем на огледало, сякаш и те виждаха, отразяваха другите около него. Виждаха какво ставаше вътре в самия човек. Не винаги обаче гледката бе приятна. У много се криеше негативизма и страданието, което рпи всички случаи играеше роля и у Оливър. Той от своя страна пренебрегваше всяко свое чувство, което не му отърваше.
Отново стъпки. Вдигна поглед.Познатото лице приближаваше и докато се усетеше можеше добре да си спомни името й. И тя вървеше към него. Беше ясно, едва ли щеше да го помни, а и едва ли щеше да иска да го помни. Не бе от примерните преди...година-две?Толкова ли станаха?
Всъщност първата реакция бе изненадата, защото бе неочаквано съвпадение тя да е тук. Е, и той не се вписваше в тази обстановка, кой би предположил? Той предпочиташе да е в града.
Беше вдигнал погледа си и следеше походката й. Нейната походка, която разцепваше въздуха на две и го правеше нищожен.
Изправи се. Какво се очакваше да каже човек, който смята, че новодошлия не го помни?Здравей?
avatar
Оливър Ванденбург

Брой мнения : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Рейвън on Пон Мар 26, 2012 5:34 pm

Излязох. Навън. Толкова е просто. Така правеха нормалните хора, когато искаха да се отърсят от проблемите си, от скучното ежедневие, така правеха свободните хора, които не бяха затворени в хотела. Бързо промених мнението си и рязко завих към градинският вход. Да изляза през главния бе...странно. Можех да го опиша само с една дума: странно. Вървях бавно по тясното, малко коридорче, бързо спомняйки си пътят. Отворих вратата и се озовах в подзечията. Хладният въздух ощипа лицето ми и се загърнах по-плътно в якето си. Огледах се. На пръв поглед нищо заинтригуващо, но когато впримчих очите си в пейките, неволно ахнах.
Какво ли е дежа вю? Не мога да ви отговоря, но бях сигурна,че точно в този момент бях изпитала същото това чувство на повторяемост, същото чувство на сякаш изминали събития, думи и случки, хора и чувства. Скрих умело внезапно избликналата емоция на изненада под маската на безразличието, но когато проговорих гласът ми леко трепереше и повиших излишно октавата в края на изречението.
-Т-т-ти?
Заекнах, като първично го посочих с пръст. Очите ми проблясваха, бързо осмисляйки нелепата ситуация и нелепото съвпадение. Тук и сега. Той и аз. Минаха две години, а лицето му още не се бе променило, бе запазило детското си излъчване, но сякаш бе придобило нещо зряло. Не вярвах да се е променил. Успях да скалйпя накаква усмивка, която трябваше да бъде приятелска, но изглеждах все едно съм яла развалена храна. Продължих да стърча немощно срещу него, глъгнала си цялата граматика.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -


I believe in nothing, оne hundred suns until we part
I believe in nothing, not in sin and not in God
I believe in nothing, not in peace and not in war
I believe in nothing, but the truth and who we are



avatar
Рейвън

Статус : : Don't cry because it came to an end. Smile because it happened!
Брой мнения : 71

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Оливър Ванденбург on Чет Мар 29, 2012 4:04 pm

Разбира се, разбира се, че го помнеше. Мразеше. И той би се намразил, за него всичко онова , което бе направил, бе нечестност и безверияе в най-ценното. Той ценеше това, а тогава очевидно бе сметнал, че тези неща не важаха за него. Жалко, изневеряваше на самия себе си, на убежденията си, на едничката вяра в нещо стойностното. Естествено, като мън, не смяташе, че бе направил нещо толкова незабравимо и жестоко,но от друга страна, той бе прекрачил онази си граница, наложена от самата му съвест. Кой ли слуша съвестта?
Всякаква мисъл за изпити, за пътуването, което щеше да осъществи след седмица, се изпариха. Всякакви насотящи мисли и убеждения - също. Частица минало и половин съвест, която се спотайваше някъде в ъгъла на съзнанието му, което беше една голяма черна стая, без прозорци, без врата, от която да можеш да избягаш. Бягство - няма. Изход - нека се забрави тази дума.А в неговото съзнание бе едно - пясъчна буря и орел. Ще попитате какво прави орелът там , в пясъчната буря - той бе малката останала надежда за някаква поука от живота на Оливър, от всичко това , което направи от 16тата си година до днес. Но тази надежда бе изгубена от Ванденбург, макар да стоеше там някъде в него.
Наранени и уплашени. Всички сме такива и го прикриваме умело.
Той определено не знаеше какво се очакваше от него да каже, да направи, да помисли. Какво да почувства.
Беше мекошав,жалко, не трябваше.Тръгна напред и след няколко крачки застана пред погледа на Рейвън. Ръцето му се извисиха във въздуха и след малко усетиха блузата й на гърба. Какво, прегръщаше бившата си, защото бе мекошав, защото знаеше, че каквото и да кажеше, не трябваше да очаква каквато и да е милост към безрасъдните му чувства?Слабо.
avatar
Оливър Ванденбург

Брой мнения : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Рейвън on Чет Мар 29, 2012 4:25 pm

Минаха няколко секунди в зловещо мълчание, докато двамата се изпивахме с погледи, разменяхме безмълвни реплики, емоциите, изненадата ясно бе изписана на лицето ми и се стараех да разчета неговото. Годините течаха, а времето бе това, което ни раздели и това, което ни събра отново. За добро. Или за лошо. Интересно как съдбата сближава, среща, запознава, после разделя и убива, а аз бях станала поредната й, слабохарактерна жертва. Обичах го. Много. И вярвах, че той изпитва същото или поне частица от окена от чувства, който бушуваше в мен. Бях прекалено млада и наивна, без опит и житейски път, който тепърва трябваше да утъпквам и проправям. Доверих му се и после си платих. Всичко си имаше цена, а Оливандър не оцени това, което му давах.
Продължавах да го обичам. Онази старата, първа, забравена любов се пробуди, навлезе бавно, макар и не със същата пищност и сила, грандиозност и опустошаващо действие. Навлезе и трайно се настани в съзнанието ми.
Ръцете му се опряха в гърба ми, притиснаха ме в него, и отново усетих блажената, разтапяща близост, чувството за нещо близко, обично, мое. Чувство, измамно, но и примамливо. Чувство, което исках да изпитам отново.
Останах неподвижна, леко обгръщайки врата му с малките си ръце, подпряла глава на рамото му. Времето течеше бавно, между пръстите ни, а аз не се откъсвах от него, сякаш ще се ощаже мираж, сън, илюзия.
Трябваше да го мразя, а го прегръщах. Бях прекарено мещушава. Отдръпнах се леко и застанах очи в очи с него.
-Срещаме се отново.
Репликата ми прозвуча леко остро, делови, и бе в пълен контраст с неотдавашната ни проява на близост.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -


I believe in nothing, оne hundred suns until we part
I believe in nothing, not in sin and not in God
I believe in nothing, not in peace and not in war
I believe in nothing, but the truth and who we are



avatar
Рейвън

Статус : : Don't cry because it came to an end. Smile because it happened!
Брой мнения : 71

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Оливър Ванденбург on Чет Мар 29, 2012 6:32 pm

Ванденбург ясно усещаше несигурността й от това дали да му вярва, дали да остане хладнокръвна и отдалечена. но нали всички хора се опитваха да съберат така наречените души и чувства в едно? Всички те бяха достатъчно отдалечени един от друг, преносно казано, че да не могат да видят истинските емоции, които се криеха под фалшивите усмивки, тъга и разбира се престорената радост. Щастието, което не бе щастие, а фалшификат на истината, която и без това винаги се премълчаваше, уж да спестиш страданието. Но за истината трябваше да се целим, за да можеш да бъдем достойни да се доближим до чуждия и той да стане познат. И приятелството - е , то бе спорно.Всеки го виждаше по-различен начин, но не можем да отречем и, че и при него бе важна истината.
Ванденбург бе ужасен лъжец и заради това бе принуден да казва истината, от части. Докъдето е възможно, само и само да не изглежда фалшиво.
Беше на една крачка от Рейвън, която не се бе отдръпнала от прегръдката на една жертва на собствените си жестоки чувства. Понякога се чудеше дали това не го правше да изглежда слаб, защото той мразеше този си свой облик. Изображение в някакво невидимо огледало, той стоеше там като порцеланова кукла и слушаше своя тих, безмълвен вик. Гледаше миналото, взираше се в настоящето и безуспешно се опитваше да взре бъдещето.
На Оливър му бе страшно интересно да усзнае какво мисли в момента Рейвън. Тя стоеше там, пред него, взираше се, сякаш и тя търсеше да прочете мислите му, и без това разбъркани и разтрошени на пърченца.
Като се замислеше за миналото можеше ясно да си спомни колко обичаше да казва името й. Просто казваше името й и казваше всичко.А сега просто нямаше право да търси доверие, а тази мисъл се разпадна и самоунищожи в момента, в който дойде.
-Знам, Рейвън- отдалечи се. - Случайност е да...те срещна тук .Мисля.- В момента той имаше нуждата да се отпусне, но мускулите му се бяха стегнали.Имаше нуждата тя да му каже нещо, дори да се разкрещи, както не бе направила преди година.
avatar
Оливър Ванденбург

Брой мнения : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Рейвън on Пет Мар 30, 2012 4:06 pm

Спомените превзеха съзнанието ми неканени, опустошиха всяко кътче и всяка останала частичка самоконтрол, спокойствие, търпение, едва ли не меланхолия. Меланхолия, която чакаше само да бъде отключена, докато грижливо се е стаявала и сега с пълната си сила да разруши пътя пред себе си. Преди година бях друга. Напълно наранена и съсипана, за да го спра. Напълно наранена, за да му кажа "Спри." или поне да му поискам сметка. И смятах да наваксам. Ревността бе голям порок, но изневярата още повече, затова спрях да търся опрадвания за може и глупавата си, необмислена постъпка, която щях да предприема, от която щяха да следват много събития и причини, бъдещи спорове, а и може би някакъв друг, неочакван край.
-Ти?-повиших глас и започнах тирадата си-как смееш да ме докосваш? Как смееш да ме прегръщаш, да ми казваш, че е случайност и да очакваш да ти се хвърля на врата разплакана? Ти негодник такъв-удрях с ръце немощно по тялото му, което стоеше неподвижно, понасяйки всеки мой следващ удар-ти животно, ненормалник. Как имаш смелостта и дързостта да ми се изпречваш? Да не те бях виждала въобще..-леко проплаках, но успях да сдържа сълзите си от яд, болка, разочарование.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -


I believe in nothing, оne hundred suns until we part
I believe in nothing, not in sin and not in God
I believe in nothing, not in peace and not in war
I believe in nothing, but the truth and who we are



avatar
Рейвън

Статус : : Don't cry because it came to an end. Smile because it happened!
Брой мнения : 71

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Оливър Ванденбург on Пет Мар 30, 2012 6:21 pm

Малките й юмручета нанасяха своите удари върху тялото на Оливър. Той не посмя дори да я спре, докато говореше, може би просто се нуждаеше и той да усети болка, нанесена от нея. О, беше изпитвал болка, която вече, в продължението на години, той пренебрегваше и отхвърляше. Потискаше и изхвърляше от съзнанието си, за да не можеше да остане там за дълго време, така че съвсем да обърка емцоиите му. Не искаше да усеща болка, не трябваше, такъв бе животът.,,Беглец и скитник ще бъдеш на земята". Беглец от самия себе си, а? Нещо такова се случваше с Ванденбург от около година - две. Можеше да се каже, че бягството бе с определена цел, имаше си план, само дето липсваше надпис ,,изход" от онова голямо, тъмно помещение, което не се проветряваше от ненужните чувства, нека кажем - всички. Нямаше прозорци, от които да влезе каквато и да е светлина, някакъв затоплящ лъч в невероятния студ, обладал четирите измислени стени, които можеше всеки момент да се саморазрушат.
Хвана ръцете й, все още стиснати на юмрук. Сега бяха пред лицето му. Стъклените му очи се забиха в нейните, но сякаш неудържал, той изкриви погледа си, местейки го по лицето. Тя имаше право, винаги бе така, колкото и да не го признаваше Оливър. В момента сърцето му удряше бързо и силно, сякаш след малко щеше да изскочи и да вземе всичко в свои ръце. Усети как дланите на Рейвън се отпускаха, но ине и прекалено.,,Да не те бях виждала въобще..'' ,заболя го.
-Успокой се. Виж, нямам право да искам доверието ти или дори спокойствието.Бих се очудил,ако имах право и да ти говоря-отново премести погледа си върху нейния. Изглеждаше искрен. Държеше китките й леко,,...тя-плът и призрак лек".. Не обичаше да наранява, още по-малко нея.Иронията в случая бе, че точно това бе направил и нямаше никакво оправдание. Предполагаше, че каквото и да кажеше, щеше да изглежда глупаво, незряло, недостоверно.
Придърпа я няколко крачки и я накрака да седне на пейката. Той седна до нея. Рейвън го гледаше, докато той сложи дланите си на коленете и се приведе леко. Въздъхна. Изправи гръб отново и се обърна към нея, отново очаквайки тя да каже нещо. Винаги тя говореше.И каквото и да си говорим, тоя я слушаше и й вярваше. Тя на него вече не, колкото и да му се искаше.
Той нямаше смелостта да й се изпречи, аи от къде да знаеше, че ще е тук? Не бе страхливец, това не беше. Имаше дързостта обаче да поиска прошка, да поиска доверие. Друг е въпроса дали сега щеше да го направи.
-Не беше нарочно, никога не съм стремял да те нараня и го знаеш много добре. Не съм пил или нещо такова - това вървеше против него. Щом не бе пил, значи го е правил съзнателно.Истини.Говореше хладнокръвно и спокойно.
avatar
Оливър Ванденбург

Брой мнения : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Рейвън on Пет Мар 30, 2012 7:00 pm

-Не е било нарочно?-станах внезапно от пейката като ужилена. Очите ми хвърляха гневни, застрашителни пламъчета и вярвах, надявах се Оливър да гори в тях така, както аз горях в пламъците на болката и ревността месеци наред. Да гори, да го боли и да разбере какво преживях заради него. Може би бях с прекалено извратено подсъзнание, може би не бях добра, защото исках болката на ближния, но това бе извън възможностите ми. Не можех да го контролирам. Онази мъст, жажда за отмъщение, или по-скоро стара вражда, която е оставила огнени, неизлечими следи, чиито последици продължават да се стоварват върху мен. Той го предизвика. Той мепредизвика. Той ме нарани. Той, той и той. А нима чувствах само злоба? Отговора ме уплаши. Страхувах се, защото старите чувства бавно изплаваха на повърхността, със всичката си сила и ако се поддадех, ако само за един миг се оставя на течението, щях да съжалявам. Любовта не си беше отишла. Бе се стаявала в сърцето ми, скришом хранейки се с моята болка, за да дойде моментът, в който ще ме довърши.
Седнах отново на пейката, на две педи разстояние от Оливър. Не знаех на какво съм способна и дори малкото разстояние ми осигуряваше предимство. Започнах да говоря с равен, не издаващ каквото и да било чувство, глас:
-Помниш нали? Помниш времето, през което като последната глупачка страдах за теб. Помниш го, естествено-иронично завърших, но продължих-и най-лошото е, че чувствата ми не са се променили. Да, не със същата сила, но са тук-демонстративно посочих мястото, където се намираше сърцето ми-нищо няма да е същото. Нямаш право да говориш с мен, но Бог ми е свидетел, дори не искам да си тръгваш-изхлипах безпомощно. Не можех да се контролирам повече, да крие емоциите си, но останах в същата позиция.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -


I believe in nothing, оne hundred suns until we part
I believe in nothing, not in sin and not in God
I believe in nothing, not in peace and not in war
I believe in nothing, but the truth and who we are



avatar
Рейвън

Статус : : Don't cry because it came to an end. Smile because it happened!
Брой мнения : 71

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Оливър Ванденбург on Съб Мар 31, 2012 12:10 pm

Бе доволен, че и нейният глас стана равен и спокоен, но от това го побиха тръпки, защото когато стана с равен тон, сякаш се застуди и ожесточи. Рейвън каза, че като последна глупачка е страдала по него, толкова ли болка можеше да се причини на човешко същество, когато си тръгнеш? Явно Ванденбург бе далеч от осъзнаването на това, колко можеше да наранява. Тогава всъщност бе помислил, че щеше да бъде много по-трудно, ако беше останал, затова бе сложих куфара в едната си ръка и си беше тръгнал. Доброволно и без да казва нищо, както беше направила и Рейвън - и тя нямаше сякаш каквато и да е сила да му каже нещо, сякаш разбираше, че това е правилно, че ако бше останал щеше да се наложи да го вижда и неговото лице да й напомня как всъщност болката е велика сила на земята. Редом се нея и любовта - нали бе най-голямата сила?Естествено, че помнеше дори още първите дни на запознанството им и такива неща. за подобни случаи, той помнеше и най-малката подробност.
Не искаше да увъртва по никакъв начин, но и не знаеше сега какво трябваше да й каже. Беше абсолютно права, чувствата не са си отишли, още по-малко при него, но как да го каже това?Как да си признае? Слабо.Отново.
Бе свел глава към нея и следеше реакциите й, движенията й, емоциите й ,които се появяваха частично на лицето й. Те бяха в абсолютен контраст и същевременно в синхрон. Искаше му се отново да я докосне, да се доближи достатъчно, че да усети аромата й. Не мърдаше, не дишаше сякаш, макар сега дишането му да беше учестено.
И той не желаеше да си тръгва. Не и ако тя беше тук. и честно казано, тази жертва на живота и на собствените си чувства-Оливър- се нуждаеше от някого. Пирближи се поччи плътно до нея и обгърна кръста й с ръка. В секундата , в която направи това, той се бе зачудил за нейната реакция.
-Не плачи , боли повече.
avatar
Оливър Ванденбург

Брой мнения : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Рейвън on Съб Мар 31, 2012 5:31 pm

Допирът му накара кожата ми да настръхне по един много познат, но вече забранен начин. Дори познатото чувство за спокойствие и сигурност, което обикновено ме спохождаше в компанията на Оливър не закъсня и предателска въздишка се откъсна от устните ми. Разбира се, че го обичах, а със своите действия правеше раздяла все по-невъзможна, а краят неминуемо пристъпваше. Мразех се, че бях толкова слабохарактерна и го оставих да потуши огъня в мен само с една прегръдка, мразех се, че дори и когато ме беше наранил, пак мечтаех да съм в обятията му. Мразех се, че бях толкова лековерна и с такава лекота бях готова да залича гадното минало.
Пороят от сълзи, тръгнал с такава сила, започна да спада. Бузите ми бяха мокри от плача, а по-късно забелязах, че и блузата на Оливър. Очите ми бяха замъглени от още неизсъхналите сълзи и бях сигурна, че изглеждам отчайващо.
Подсмъркнах още веднъж и леко се отделих от тялото му, придобивайки по-голям изглед към лицето му.
-Това..не трябва да става.
Забавих се по средата на изречението несигурна в искреността си и истиността на думите. Не трябваше да става, но по дяволите ужасно ми се искаше. За да прекратя идващия порой от нови сълзи, отклоних глава на страни и се загледах в пейката, чакайки да наруши тишината.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -


I believe in nothing, оne hundred suns until we part
I believe in nothing, not in sin and not in God
I believe in nothing, not in peace and not in war
I believe in nothing, but the truth and who we are



avatar
Рейвън

Статус : : Don't cry because it came to an end. Smile because it happened!
Брой мнения : 71

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Оливър Ванденбург on Сря Апр 04, 2012 8:58 am

На Ванденбург му се струваше, че в момента всички емоции, реакции и изражения на Рейвън си контрастираха взаимно и това още повече объркаваше младежа, който си мислеше, че щеше да разбере какво всъщност искаше тя. И каквото и да беше то, би го направил. Би си тръгнал, макар това да не желаеше изобщо, би останал, би мълчал, каквото правеше през повечето време от половин час насам, в който половин час бе срещнал наранената си приятелка ( поне се надяваше да е все още такава, при положение, че май го мразеше и обичаше едновременно. Не можеше да ги разбере.), беше удрян и беше прегръщан. Да, наистина това започваше да обървква така препълнената в момента с мисли глава на оливър. Разбира се, винаги търсеше някакъв знак, който да му подскаже какво другия мисли и иска, но в момента знаците бяха толкова много, че можеха да значат всичко, а всеки индивид си криеше своето и тайното, което после бива разгадано погрешнои неумело. Както правеше в почетето случаи мъжът.
Тя се отдръпна и погледана на другата страна, сякаш да спре всичко онези чувства, които се прояваха в сълзите й. Той не искаше да я гледа такава - страдаща и то по негова вина, ала и не искаше да признае чак толкова вината си, той не би го направил. Ех, нелепа гордост и чест!Те бяха в повече от необходимото количество за един човек у Оливър. Нали преглътвхме гордостта си за любимите?Какво всъщност се очакваше от него да каже?Че е виновен и съжалява? Приканки за слабите, въпреки, че бе вярно, ала тя знаеше всичко това и сякаш той си мислеше, че Рейвън не очаква точно тези думи.Или грешеше, или беше направил нужното. В повечето случаи грешеше и сега се надяваше да бе направил правилното решение да си мълчи.
той обгръна с длан брадичката й и обръна главата й отново към себе си> с другата си ръка изтри вече почит засъхналите сълзи и каза:
-Не карай красивите си очи да плачат- и се повтори,- така боли повече.
Свали дланите си от лицето й и се наведе леко напред, поставяйки лактите си върху коленете си . Погледна напред, там където сега слънцето печеше в очите му.
avatar
Оливър Ванденбург

Брой мнения : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Рейвън on Съб Апр 07, 2012 6:53 am

Не карай красивите си очи да плачат
Тези думи лесно се запаметиха и оставиха ярък спомен, отпечатък, дори следа, както искайте го наричайте. Бях сигурна, че отсега нататък често ще си спомням, съзнанието ми ще възпроизвежда хиляди пъти тази сцена. Въздъхнах примирено и седнах на пейката до Оливър. Не можех да крия вече. Не можех да крия, че исках отново да сме заедно, исках аз да съм тази, на която ще разчита и ще вярва, аз да бъда тази, която ще сочи и ще казва "това е момичето, което обичам". Тръснах сърдито глава, за да отпъдя мислите, нахлули като рояк досадна мухи в главата ми. Разкъсвах се. Противях се. Гордостта ми пречеше веднага да се хвърля в преръдките му и да го умолявам да остане. Нямаше да го направя. Нали планът беше той да ми се моли? Но знаех, знаех, че това предателско сърце няма да следва разума, затова се страхувах, че ако реши да си тръгне ще направя глупост. Глупост, за която после ще си платя.
Лекият му допир, топлата му кожа до моята леко успокои съвестта ми. Почувствах се като....като у дома си. Макар да бе на няколко сантиметра от мен пак се чувствах добре.
-Казваш го прекалено късно.
Гласът ми отново бе възвърнал остротата си и ме накара да отрезня и да се върна в реалността, от белите пухваи облаци да се върна на студената, обелена пейка. Не че не беше вярно това, което казвах, но ако поне малко приличах на Оливър нямаше да го кажа. Щях да си замълча.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -


I believe in nothing, оne hundred suns until we part
I believe in nothing, not in sin and not in God
I believe in nothing, not in peace and not in war
I believe in nothing, but the truth and who we are



avatar
Рейвън

Статус : : Don't cry because it came to an end. Smile because it happened!
Брой мнения : 71

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Оливър Ванденбург on Съб Апр 07, 2012 4:06 pm

Добре познаваше острата нотка на гласа ти, онзи тон , който можеше да накара всеки, който го чуе, да настръхне, да замълчи веднага, да забрави за всякаква гордост и чест, да се почувства нищожество в така големия свят. Само от онзи глас , който разсичаше въздуха на две и в този прорез можеше единствено да чуеш ехото му, отново припомняйки си остротата и теглото му. Ала въпреки това оливър бе свикнал, като че ли или просто бе забравил за него. Почувства го, но не толкова силно, колкото всъщност се препдполагаше. Въпреки всичко, той усети лекото потръпване от срязването. Всеячески се опитваше да бъде мек, мил.А всичко , което всъщност искаше , бе да има нея. Просто тя да бъде там до него и когато се обърнеше да вижда нея .Трябваше му важна цел в живота, за която да се опитваше да живее както трябва, нормално, без всякакви глупости или рискове, които предприемаше, единствено защото просто нямаше какво да рискува освен себе си.
,,Усещам аз допира ти - листо от сребро,/топъл, разтопен бял шоколад, /кадифе, коприна нежност от плат" би казал той, а всеки който го познаваше, знаеше, че цитирането на поети или собствени мисли, бе особено присъщо за Ванденбург . А и кой не би предположил, че се завираше при удобен случай в книгите?
Стана, воден от някакво напиращо жужене у него. Обяснимо е : нещо го накара да стане, нещо не му даваше мира, преливаше от енергия, думите искаха да изскачат, но пред тях безмилостно заставаха гордостта и честта и им се пречкаха. Завъртя се няколко пъти, като положи дланна челото си, обмисляйки сякаш нещо, съпротивлявайки се . Накрая се предаде. Нямаше как - цялата ситуация го наложи:
-Съ...жалявам - имаше чувството, че едва бе изкарал думата от устата си. -Аз нямам цел в живота, освен някакво си учене.Нямам за какво да живея. Поволи ми да живея за теб. Колкото и драматичен да ставам, разбираш ли, омръзна ми да живея за себе си - ,,Макар всички да знаем какъв егоист съм понякога" продължи наум той. - Позволи ми, защото и двамата знаем, че...Нали знаеш, онези приказки, че животът е бил за двама? А когато единият го няма, това е сякаш антракт на така или иначе приличащия на театър живот. Просто-завъртя се отново - Доколкото те познавам, едва ли въобще ще получа шанс за някакво доверие, каквото , уверявам те, мога да спечеля. Не ме карай да се моля, знаеш, че съм напълно непосилен.
avatar
Оливър Ванденбург

Брой мнения : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Рейвън on Съб Апр 07, 2012 6:13 pm

Останах изумена. Не, не онова изумяване, когато си видял най-добртата ти приятелка да се натиска с гаджето ти, а онова, хубавото, което те кара да летиш и усещаш пеперудки в стомаха си. Почувствах се на място, желана, последното парченце в пъзела. Всеки на Земята имаше своята "мисия", ако щете "призвание", някои се отдаваха на любовта и аз може би вече се причислявах към последния тип. Думите му бяха искрени, а аз знаех колко му бе трудно да каже думата "съжалявам". Още чувам думите на баща си "най-трудните неща в живота са три-да благодариш, да се извиниш, да простиш". А аз трябваше да простя. Да забравя. Да загърбя. Да си затворя очите. Нали това ни правеше хора и ни различаваше от маймуните, например, нали това показваше и бе доказателство за човечността, добротата. Познавах Оливър. Даже вече сама се учудвах колко добре го познавам всъщност и знаех, че думите му не бяха куха лекция, с която да ме притегли отново към себе си. Оценявах го и една благодарствена усмивка заигра на устните ми. "Позволи ми да живея за теб"-това бяха думите, които оставиха най-голям отпечатък. Разбира се, че ще му позволя. Сърцето ми вече бе взело надмощие и нямаше връщане назад.
-Замълчи. Просто замълчи.
Думите ми можеха да се разтълкуват по различни начини в тази ситуация, но този път я нямаше остротата, иронията. Думите бяха меки, нежни. Звучаха като малка, сладка заповед.
Станах от пейката и обвих ръце около врата му. Вдишах познатия аромат и облегнах глава на рамото му, като едновременно с това от устните ми се изтръгна предателска въздишка.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -


I believe in nothing, оne hundred suns until we part
I believe in nothing, not in sin and not in God
I believe in nothing, not in peace and not in war
I believe in nothing, but the truth and who we are



avatar
Рейвън

Статус : : Don't cry because it came to an end. Smile because it happened!
Брой мнения : 71

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Оливър Ванденбург on Съб Апр 07, 2012 6:36 pm

Ванденбург вече беше набрал сила и можеше да продължи да говори. Можеше да каже още куп неща, които нямаше да каже през двете години, приз които нищо такова не казваше. Дори нямаше и намерение да си помисля за подобни думи, а сега просто ги беше казал, сякаш те се бяха спотайвали там въттре в него и той през цялото време ги е мислил и е искал да ги каже на някого. И този някого трябваше да бъде тя. Може би трябваше да бъде тя. Но тя го бе прекъснала и този път нотката на острота липсваше и мекият тон заемаше мястото й.В момента нямаше никаква идея каквото вършеше, какво ставаше около него. Дори бе забравил слънцето, което напираше да изгори лицето и очите му с малките си нагорещени ками, забивайки ги във всяка една част на лицето му.
Сега зарови лицето си в косата на Рейвън, усещайки аромата й, невъзможно близо и невъжможно силно. Сякаш сетивата му се бяха изострили. А всъщност си въобразираше. Искаше му се или толкова много копнееше за това усещане, че го чувстваше възможно най-силно.
Ха, чувства! Толкова време беше пренебрегвал сладостния им примамлив вик, беше ги загърбвал, а сега бе оплетен в заплетена мрежа. Ала се чувстваше добре, освободен, нищо, че се намираше в собствената си клопка, изработена собственоръчно.
Дланите му бяха на кръста й, а нейните ръце на врата му. Започнаха с прегръдка, а сега това края ли е? Тоест, да считаше ли Оливър, че щеше да получи малкото доверие, от което се нуждаеше, че свърши с напрягането да каже думата ,,съжалявам"?
Тя се отдалечи от него.Най-сетне и усмивка от страна на Ванденбург. Лека, но все пак забележима.
-Да замълча?Мисля, че добре се справях - повдигна едната си вежда закачливо. Трудно можеше да остане задълго напълно сериозен.
avatar
Оливър Ванденбург

Брой мнения : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Рейвън on Съб Апр 07, 2012 6:58 pm

Усмивката ми се разшири при последните му думи и само леко го побутнах по рамото, както съмишлениците се побутваха по време на заговор. В известна степен ние също бяхме съмишленици. Чувствах се добре, не идеално, някак си свободна, някак си щастлива по моя си начин, който остава неразбран за другите. Щастлива естествено, бях в прегръдките на любимия, макар все още нещата да бяха несигурни, а и Оливър беше вятърничав, както и аз. Нямаше нищо постоянно в моя живот, а моя живот бе Оливър и можех да очаквам доста неща от него.
Сякаш се бяхме върнали назад, много назад във времето, когто нямаше пречки, нито тайни между нас, когато споделяхме всичко, смеехме се и живеехме. Живеехме, както се живее, един пълноценен живот за двама. И ето че май се очертаваше подобно бъдеще, добрия късмет бе озарил и мен, а тази среща определено бе късмет, случайност. Аз не вярвам в случайностите и ще кажа,че е съдба.
Отскубнах се леко от прегръдката и закачливо го погледнах. Предишната болка,сълци, тревога, които състаряваха лицето ми, си бяха отишли и можех спокойно да кажа, че се бях подмладила. И то заради няколко думи.
Постояхме така и тогава последва логичния въпрос от моя страна.
-И сега? Всъщност какво правиш тук? Как така се озова в хотела?
Май логичният въпрос не бе един.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -


I believe in nothing, оne hundred suns until we part
I believe in nothing, not in sin and not in God
I believe in nothing, not in peace and not in war
I believe in nothing, but the truth and who we are



avatar
Рейвън

Статус : : Don't cry because it came to an end. Smile because it happened!
Брой мнения : 71

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Оливър Ванденбург on Нед Апр 08, 2012 5:55 am

И...отново се връщаме към пейката. Тази пейка можеше да стане някакъв символ на обединиението. Като обединените кралства, сигурно се е случило на подобна пейка, защото явно те действаха доста ободрително на мислите и можеха да те накарат да кажеш нещо, което да те сдобри с другия.
Ванденбург дръпна леко ръката на Рейвън, преплитайки пръстите на дланите си в нейните. Седнаха на ейката , един срещу друг. Сега напрежението съвсем липсваше , а присъстваха купищата неизказани досега думи, които трябваше да разкажат една двугодиша история. Нейната и неговата. Неговата нямаше да бъде дълга. Единственото , което правеше бе да се мести от град на град, да учи в Сиатъл, да се върне за няколко месеца в Германия, където едва не си помисли, че немският му бе отвратителен и забравен, защото някои от хората го гледаха доста учудено , и всичко това за две години. през това време десетки книги бяха изкупени и скъсани ( вин0вникът бе малкото животинче, което живееше в квартирата му в Сиатъл - черно коте, на има Ноар). Всички книги бяха прочетени, а заради тях на един изпит Оливър бе скъсан. Но какво интересно всъщност имаше във всичко това? Най-интеерсното можеше да се каже бе, че се беше запознал с куп нови хора, с които и досега поддържаше известна връзка. Наистина интересни хора. Може би оставаше във връзка с откачилия по творбите си хубожник, идеалист и перфекционист, какъвто общо взето бе до някаква степен и Ванденбург, жалко, че не го осъзнаваше това.
-Аз...пътувах. Германия, Белгия...Сиатъл - каза товай. Това бе историята му. Аз пътувах. То си казваше всичко. - А хотела ми беше напът, така че реших малко да поспра и ето ме тук. Пък и изглежда твърде интересен , за да бъде подминат, нали? - повдигна едната си вежда отново.-Ами ти?
avatar
Оливър Ванденбург

Брой мнения : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Рейвън on Нед Апр 08, 2012 4:55 pm

Пътуваше а?
Беше лесно да си го представя. Оливър. Седнал в самолета, разглеждаш незаинтересовано страниците на днешния вестник, после оглеждаш пътниците или съчиняващ рими. Седнал във влака, в автобуса, в колата, после седнал на учебниците, правещ всякакви смешни гримаси, после сякаш виждам как захвърля учебниците и ляга уморен на леглото ми се иска, иска ми се да бях там, през всичките тези две години, да го успокоявам и и утешавам все едно утешавам моята болка. Банално нали?Германия бе хубава държава, но не знаех, че Оливър се влечеше от студената немска страна, известна със строгата си дисциплина. Колко малко знаех за него, но колко много всъщност.
Отплеснах се и когато срещнах очакващият му поглед заговорих бавно, макар това, което имах да казвам, хич да не бе много.
-Знаеш защо дойдох тук. Заради баща ми. Но от спасение, хотелът се превърна в мое проклятие.
Погледът му премина в учуден и неразбиращ и знаех защо става така. Преди три години разбрах, че не мога да изляза от тук, но не му споделих. Май вече бе време да му кажа и с това да му обясня монотонното си живуркане две години. Щеше да е трудно.
-Ами..такова...-кършех нервно пръсти и захапах устната си-всеки, който работи в хотела автоматично става нещо като затворник, негов пленник и няма право да напуска хотела в радиус от три километра май че беше-измънках-ако надвиша тези километри след два-три дена ще умра.
Завърших изречението с твърд тон и продължих:
-Затова тези две години стоях тук-посочих мястото и зачаках реакцията му.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -


I believe in nothing, оne hundred suns until we part
I believe in nothing, not in sin and not in God
I believe in nothing, not in peace and not in war
I believe in nothing, but the truth and who we are



avatar
Рейвън

Статус : : Don't cry because it came to an end. Smile because it happened!
Брой мнения : 71

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Оливър Ванденбург on Пон Апр 09, 2012 10:48 am

Странно каква трябваше да бъде нормалната реакция на един нормален човек, когато той чуеше тези думи. Обяснението беше смахнато , можеше да се вземе като някоя приказка, невежа шега или пък непрецизна лъжа.
Ванденбург изчака Рейвън да свърши, докато през цялото време на говоренето й, тя кършеше пръсти и изглеждаше нервна и притеснена, от които Оливър вече предполагаше, че това нямаше да бъде смахната шега.Той се разсмя:
-Ти...ти се шегуваш - По-скоро невярващ смях и поглед отколкото всичко друго. Беше...ами странно. А и кой би предположил, че всичко това можеше да се случи в един хотел, от който служителите не можеха да се отдалечат, защото в противен случаи щяха да умрат. Смешно!Продължаваше да се смее, но забелязвайки тъжното й лице, сериозните й очи, усмивката му бавно се изпаряваше, по-скоро разтапяше и изчезваше напълно, а лицето му придобиваше вече въпросително изражение. Какво ,по дяволите?-О, ти не се шегуваш - заключи той и се опита да разчете нейното лице.
Нали знаете, има си език на тялото. Ванденбург с всички сили се опитваше да го прочете, но бе особено неловък в това отношение. не можеше да разбира отделните жестове и тяхното съвкупно значение. Бе трудно, особено в този момент, в който осъзна, че тя практически, теоритически и по всякакъв друг начин можеше да умре. Да умре! Кой умираше, ако се отдалечеше три метра от определено място?!-И сега трябва да останеш тук? Завинаги?
Той не можеше да го възприеме, защато той живееше свободно - беше навсякъде, правеше това, което поискаше.
avatar
Оливър Ванденбург

Брой мнения : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Рейвън on Пон Апр 09, 2012 3:21 pm

-Явно схващаш бързо.
Изрепчих му се, леко раздразнена от непредвидената реакция. Очаквах да не ми повярва да, та нали самата аз още не вярвам, че това е възможно, но ме хваща шубето, когато стигна заветната граница. Очаквах да ме причисли към лудите, към смахнатите, да каже, че съм лъжкиня, но когато смехът му огласи просторното помещение не можех да направя нищо, освен да го гледам безизразно. Рано или късно щеше да го приеме, жестовете и изражението ми бяха достатъчно красноречиви, за да се сети и най-недосетливият. Оливър не беше добър в разгадаването на хората и вътрешното ми аз се засмя при въображаема картина от миналото. Не плачех, което бе учудващо, защото се водех за емоционален и чувствителен човек, лесно раним, според някои. Знаех и още нещо за Оливър. Че бе свободна душа и това своебразно ограничение, което му поставях, чрез мен самата, никак нямаше да му хареса. Нямах желанието, нито правото да го насилвам и мисълта, че след седмица, най-много месец ще си тръгне, ми идеше да заплача и никога да не спра.
Тишината отново ни покри с тъмната си мантия и леко се раздвижих, за да не се схвана съвсем. Студенината бе изместена от непрегната горещина, кой първи ще проговори и какво ще каже той.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -


I believe in nothing, оne hundred suns until we part
I believe in nothing, not in sin and not in God
I believe in nothing, not in peace and not in war
I believe in nothing, but the truth and who we are



avatar
Рейвън

Статус : : Don't cry because it came to an end. Smile because it happened!
Брой мнения : 71

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Оливър Ванденбург on Вто Апр 10, 2012 7:09 am

Не беше честно. Нищо от това, което чу през последните две минути, Оливър не намери за честно и справедливо. Какво бе това?! Наистина все още не можеше да вкара всичко това в ума си, защото не успяваше правилно да свърже частите. Накрая те съвсем се подредиха, сякаш от само себе си, но това правеше всичко още по-жестоко. Можеше ясно да се забележи леко пребеднялото лице на Ванденбург, изпъкналите от почуда стъклените мну зелени очи. В момента изглеждаше повече като неприятно изненадан тийнейджър, готов да спори с всичко, отколкото на 23-годишен мъж, който би приел всичко. Ала разбираше , че няма как да спори, по-скоро нямаше срещу какво. Рейвън го излагаше вече пред свършен факт,а той беше сякап жбезпомощен. Не можеше да направи каквото и да е било, още по-малко да каже нещо разумно, както се очакваше да направи. Можеше да говори, ала разумно - не. Точно сега искаше да се развика на някого, ала нямаше да вика.
Стоеше неподвижно, взирайки се във все още безизразното лице на Рейвън. Тя също продължаваше да го гледа, а той сам не можеше да разбере какво да направи, какво да каже и прочие. Дали от тези погледи щеше да подразбере какво се очакваше да стори той? Да остане, да си тръгне, да каже, че няма да мърда? Просто, това не беше той.Трябваше да остане такъв какъвто е, защото никой не държеше бързите птици в клетка, нали?
Отпусна очите си и мускулите на лицето и ръцете си. Беше се стегнал, но сега почувства единствено облекчение и релакс. Учещаше как се опитваше, несъзнателно, да прочисти мозъкът си.
Издаде няколко неразбираеми звука, за да може да нагласи думите.
-И не можеш да излизаш? Никъде? - Няколко реторични въпроса свършиха работа.Сложи длани на лицето си и се приведе малко. След няколко секунди пак се изправи, махайки дланите си . - В такъв случай, мисля, че ще трябва да си намеря работа в най-близкия град - предположи накрая той.
avatar
Оливър Ванденбург

Брой мнения : 21

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градинския вход/изход към подземията.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите