Алексей Буковски

- Не разбираш ли? – ядосваше се той. – Само унищожението води до спасение, само то би могло да го стори. Прогрес? Зарежи я тая измислица на политиците. Хората казват ”Не става за нищо, голям дебил!”, но после идва ”Да, дебил, но очарователен дебил” и в последствие става ”Умен дебил с всичките му бляскави идеи за бъдещето”. Глупости, всичко това! Хората винаги мислят, че прогресът е нещо хубаво, но не виждат, че по техния начин нещата все повече и повече затъват навътре, докато накрая сами се давят в идеите си. Давам ти за пример компютрите. Освен всичките им ”прекрасни” ефекти, да не мислиш, че са създадени ей така за забавление? Не, нещата имат много по-голямо приложение. И тогава – при едни от първите машини – хората са мислили как ще им помогнат във войната – странно ще кажеш и въпреки това всичко идва точно от там. Нуждата. А прогресът я превръща в нещо грозно. Може би защото не вървим в правия път? Мислиш ли, че има такъв? Не, не ми отговаряй. – пократи сякаш безпомощно глава, но после както винаги, продължи оживено. – Само истинското унищожение може наистина да промени нещата. Погледни Хитлер, например. Една луда идея на един пълен лунатик, но ей така – изщрака с пръстите си – ей така, с простото унищожение накара света да замълчи? Защо мислиш хората са следвали неговите на пръв поглед нелепи мисли? Крайностите винаги правят нужното впечатление, за да се обърнат нещата!
Направи малка пауза, която използва да се приближи до мен и отново заговори.
- Хората са глупави. Та те инвестират мечтите и желанията си в скъпи парцали, за които прекалено късно разбират, че не могат да вземат със себе си на небето. Повечето от тях вярват в това. Почти неизбежно е да се попадне в този капан. Стават вехтошари, ужасни при това. Безполезни малки мравчици! – наклони се напред. – И познай какво! Ние сме великаните с тежки лопати надвесили се отгоре. Изтребваме всички покварени от тази грозна действителност, хора и освобождаваме място за нов, по-добър мравуняк; място за истинския свят. Защото аз съм убеден, че може да има такъв. Когато времето дойде и мястото е подходящо, ние ще го намерим. А ако случайно или не се разминем някъде по пътя, ще създадем нов, по дяволите!

Луд ли беше? Всички тези приказки за разрушение и Хитлер и... болен ще да е. Несъмнено нещо лошо беше инфектирало психиката му. Дано баща ми не го чуеше – щеше да повтаря ”Дева Мария” докато езикът му се подуе или припадне ”под тежеста на думите”, както щеше да каже той.

Алексей винаги говореше така – от своята 17 годишнина до деня, в който умря. Имаше време, в което прануваше да намести свой човек в политиката, но това не трябваше да е той, разбира се, политическите му обеждения дърпаха конците, не манията за власт, пари и слава, хм, това така и не му стана близко за жалост. А не би било зле, със сигурност щеше да препечели нещо. Но както повечето от ”гениалните” му планове и този загина трагично и безславно, заедно с цялата му работа по подготовка и идейност. С всеки изминал ден хората все повече се обеждаваха, че е изгубил разсъдъка си. Но не и аз. Знаех, че той никога не е имал този правиден разсъдък, познат на всички ни. Не, неговите мисли, емоции и чувства вървяха в съвсем други насоки по свои собствени пътища, където жива душа не се мяркаше. Да, през повечето време той беше сам с идейте си и избухливия си характер, заради който хората гледаха да го заобикалят. Нямаше много добри хора в живота си (най-вече пропаднали пияници бяха) и това изглежда никога не го е тревожило. Той си беше той, никога не е правил нещо, само защото другите са го мислили за жестоко, готино във всичките му разновидности, крайности и начела.
Той си беше той с лудите идеи, маниерите си, които другите твърдяха за несдържани и схватливото си поведение; със смелите си мечти и големите, и непредотвратими падения; с омразата към всичко живо що носи името ”човек;
Той си беше той – с раздраните панталони, рядко официални и нокога къси; с недобре сресаните си коси; с живи шарени очи; с дългите черни палта, всяко с необходимото количество джобове – според случая обикновено; черни непробиваеми кубинки;
Да, това беше той, малко луд, малко странен, но по-различен от останалата маса, отличаващ се по един начин. Не съм казала в добрия смисъл обаче. Когато беше тих, хората предполагаха най-лошото, а той често изпадаше в подобни състояния, епизоди, през които просто стоеше спокойно, вперил поглед някъде напред; не виждаше и не чуваше нищо, сякаш света за него спираше да се върти. Имаше труден характер, не се сближаваше лесно с хора, предпочиташе да живее сам, но да може да си изкарва всичко, каквото му е – лошо и добро, което сами разбирате, че не се харесва на другите, ни най-малко. Много малко хора успяха да видят начина на му на мислене и да го приемат. Затова не мога да кажа как точно умря - щастлив, удволетворен от живота си или отхвърлен от него.

Интересен герой .. Добре дошъл при нас! (: