Стая 63

Поредният ден, в който трябваше да събирам мръсни чаршафи и да оправям легла. Събудих се рано, закусих нещо леко и излязох. Стая 50, стая 51, стая 56...нижеха се като безкрайна върволица от прах, мръсотия и неоправени легла. В ръцете ми вече се бе насъбрала страховита купчина от бели чаршафи, която заплашваше всеки момент да падне.
Само още една стая, само още една...стигнах 63 и след пет муните борене с леглото и търсене на калъфката на възглавницата, с която впоследствие установих, че са си запушили ваната, излязох, но на вратата се сблъсках с някого. Май вече ми ставаше навик. Платовете се разпръснаха по земята и само отчаяно си мислех как отново ще трябва да ги събирам. Обърнах поглед към виновника, всъщност виновната си бях само и единствено аз.
-Съжалявам. Не гледам къде вървя-изломотих. Не обичах да се извинявам на някой, още повече, че това си беше чист инцидент. Наведох се да събера купчината, защото най-вероятно момичето, което стоеше срещу мен бе някой клиент, а защо не и обитателят на стаята.

стана боза ;хх

Да, хотелът ставаше много празно и безинтересно място, когато нямаше хора наоколо. Дори не разбирах как някои хора просто намираха изход и изготвяха своето бягство. Може би бяха късметлии. И въобще не ми липсваха, защото сега нямаше кой да изплашиш. Тези игрички на повечето мъртви обитатели ми се струваха като детска игра. Сякаш започваха наново да израствам и сега бяха в онази си детска възраст, в която вярваха в страшни истории и обичаха да стряскат околните с тях. Каквато и да бе причината, не ми се струваше достатъчно обмислено и зряло. Мислите ми внезапно бяха прекъснати, щом се сблъсках с непознато русокосо момиче. Непознато, непознато... Бях я виждала из хотела, май работеше нещо, но само толкова.
- Не те виня. С тези чаршафи и аз нямаше да виждам накъде вървя. - едва не прекъснах момичето с думите си. Май проявявах дружелюбност. Всъщност аз винаги я проявявах, но чак пък толкова? Без нито едно загатване на сарказъм? Това вече бе нещо ново, но пък ми харесваше. Стига да не се разделях напълно с това, което си бях, нямах нищо против в определени моменти да съм малко по-мила от обичайното, пък и събеседницата ми вече се чувстваше достатъчно гузна, заради сблъсъка, така че можех да й спестя поне малко. Но пък щом се наведох, за да й помогна да събере купчината чаршафи, това вече си беше същинска изненада и въпреки това на лицето ми се появи само една усмивка.

// и при мен е зле, дори по-зле от очакваното и от това, което се предполагаше като резултат, ноо whatever..

Не обърнах особено внимание на момичето, нито си направих труда да я погледна, което може би бе невъзпитано, но трябваше да махна чаршафите начаса от мръсният под. Не че виждах смисъл, след като така или иначе отиваха в пералното помещение, но шефът ми бе изперкал отвсякъде.
Скоро усетих нечии ръце да се присъединяват към безсмисленото ми начинание и когато чаршафите вече бяха отново в коша, а коша в ръцете ми, си отдъхнах и я огледах. Първото ми впечатление ме бе излъгало. Не бе турист, нито служител. Оставаше....да, допирът до студените й ръце, когато ми помагаше и бледността на лицето й, както и самото й изражение само допълниха теорията ми.
Въздъхнах победоносно, че разгадах мистерията. Това момиче, обаче бе странно дружелюбна. Като Саша. Общо взето това бяха най-приветливите духове.
Протегнах ръка и се представих:
-Аз съм Рейвън.
-Благодаря, че ми помогна...шефът ми е ужасен-направих странна физиономия и подбелих очи.

*сорри че пиша късно, ама нямам никаква муза