Бар "California"

Какъв ли би бил живота, ако можех да излизам навън?

Определено щеше да е коренно различен. Тази вечер нямаше да бъде поредната от безкрая в този проклет хотел и аз нямаше да забавлявам гостите, които всъщност не осъзнаваха в какъв капан бяха попаднали. Неслучайно всичките ми колеги (особено тези, които бяха мъртви) се държаха като ударени с чук в главата орангутани от зодия Идиот, в опитите си да прогонят клиентелата. Уви. Като за хотел насред пустошта, „Калифорния” беше посещаван от доста хора всеки месец; хора, някои от които бяха толкова глупави, че да започнат работа тук дори когато другите се правеха, че не могат да понасят новаци.

Аз не бях така. Не знам дали защото бях мъртъв или просто не обичах да се бъркам в чуждите работи, или пък се бях превърнал в безжалостно безплътно същество, но никога не се бях държал така с клиентите. Винаги бях отзивчив, добър, стремях се да съм забавен и да направя прекарването им в хотела възможно най-приятно... Другите много ме хокаха, но аз не можех да си изкривя душата (Хаха! Трябва ми нов израз за това.) и да се правя на ужасен, дори и да можех да играя тази роля доста добре. Просто не бях такъв човек.

Докато бършех току-що измитите чаши, фиксирах с поглед едно младо момиче, попаднало в капана на хотела и започнало работа тук... не помня кога точно. Мия (май така й беше името) пееше в бара и винаги, когато я видех, ми ставаше някак си тъжно, обаче не го показвах с нищо. Напоследък се бях отчуждил от всички, които не се поколебаха отново да ми лепнат етикета „черна овца” и „отстъпник”, но на мен не ми пукаше особено. Още откакто се помня, винаги са ми казвали, че съм странен. Различен дори. Като тийнейджър много се гордеех с това, че не съм като всички други, но и ме беше срам от тази гордост, може би защото времената тогава бяха други.

- Хей! – махнах с ръка по посока на момичето, усмихнат. – Ела!

Беше ли възможно просто да ми дойде в повече? Имам предвид цялата тази работа с излизането на сцена и пеенето пред публика. Никога през живота ми не ме беше хващала сценична треска, наистина, обаче замисляйки се на дали можеше да ме хване сценична треска когато публиката ми се състоеше от няколко плюшени играчки, а микрофона ми в най-добрия случай представляваше четката за коса на мама. Сега беше друго...хора, реални хора, с реално мнение, реално не пияни(поне част от тях), реална публика и реален микрофон, който успешно успях да изпусна като пълен идиот миналия път. И все пак нямах друг избор, като в капан на хотела продължавах да се въртя из него като муха без глава и въпреки страха ми и тази вечер щях да изляза на сцената и да пея...какво щях да пея само един Бог знаеше.
А може би мислех твърде много, така де ако си отпусна съзнанието и прочистя главата от всякакви мисли, нямаше ли да ми е доста по-лесно просто да изляза ида пея? Но да...тук нищо не беше просто. Всеки ден се сблъсквах с намръщените физиономии на останалите служители от хотела, как можеше да не получа нито една усмивка, нито една одобрителна дума? Сякаш всичко се бяха съюзили срещу мен и всяка една изминала секунда се опитваха да превърнат престоя ми тук в пълен Ад...не нямаше да напусна, но дори и да исках някак...не можех.
- Хей! Ела! - дочух нечий вик, като умишлено не обърнах внимание на първото "хей" и само по любопитствах кой вика когато дочух и "ела". Погледнах към бармана, който се оказа източника, а когато осъзнах, че гледа към мен известно време просто го...зяпах, ей така като пълен кретен, зяпах момчето и още малко можеше и някоя лига да ми потече от отворената уста. Не за друго, ми просто нямаше как да не се учудя от факта, че някой говори на мен, на мен! Естествено не пропуснах да се огледам, да не би случайно да имаше някой друг около мен, но в крайна сметка се оказа, че говореше на моята особа.
- Аз? - измърморих под носа си сочейки се с показалец в гърдите. След няколко секунди успешно помръднах краката си и се придвижих към бара изключително любопитна да разбера какво се крие зад усмивката му и така дружелюбното му "хей". - Да не съм сгафила нещо? Ако е за микрофона миналия път, обещавам този път да го държа само на стойката, няма да го пипам изобщо. - кимнах бързо с глава, сякаш това по някакъв начин щеше да даде по-голямо значение на думите ми и да ги затвърди.
Погледа ми определено беше смесица от дете, чиято близалка току що е била открадната, и такова, което е направило такава поразителна беля, че със сигурност не му мърда поне месец наказание без телевизор.

Засмях се на изговореното като научено стихотворение оправдание за невинното изпускане на микрофона миналия път. Нямах никакво намерение да й правя забележки за това или изобщо да тормозя момичето за случилото се. На всеки му се случваха разни такива гафове (няма да забравя как се разминах на косъм от публично линчуване преди петнайсет години, когато реших да се правя на интересен пред клиентите, но опитът ми само ми докара много счупени бутилки, чаши и доста гневни реакции) и никой не заслужаваше гадно отношение заради такива безсмислени глупости. Не знам защо всеки очакваше от ближния си да е перфектен, и ако не е – се ядосва (?!). Това беше най-малкото печално смешно, или поне на мен ми изглеждаше така.

Единият гущер обвинява другия, че е зелен и пълзи.

Доста разпространено клише, за жалост.

- Скачай по дъгата и дишай спокойно – казах на момичето, усмихвайки се и мятайки небрежно кърпата, с която бършех чашите, встрани. – Няма да ти пиля над главата заради един малък гаф, а и не мисля, че имам това право.

Извърнах се и взех една бутилка Джони Уокър (червен етикет) от рафтовете зад гърба си, поставяйки я на плота пред себе си, на който след момент се появи и една малка чашка. Напълних я до половината със кехлибареното на цвят уиски, което междувременно беше любимият ми алкохол. Другите казваха, че Джони Уокър е уиски за пропадняци, а аз им казвах, че не ми пука. Е, понякога им казвах, че аз може да съм „пропадняк”, но те си остават превземки (тези, които си го заслужаваха, де), тъй като си мислеха, че като пият Джак Даниелс и вина, по-стари от баба ми (повярвайте, тя наистина е стара), са нещо кой знае какво. Но в крайна сметка всеки разполагаше с този прекрасен дар, наречен „собствен живот” и можеше да прави с него каквото иска, без никакви ограничения. Затова мразя, когато някой се оплаква от скапания си живот, а същевременно нищо не прави по въпроса, а седи със скръстени ръце и песимистично се мръщи и мрънка. Не, че аз не го правех понякога, но при мен нещата бяха различни – дори и да исках, аз не можех да направя нищо.

- Понеже ми се виждаш напрегната, а и е разбираемо – погледнах многозначително към една жена (отдавна мъртва), която ни следеше със зорък орлов поглед и безкрайно змийско търпение; в очите й можеше да се види как ме обезглавява на гилотината отново и отново, задето говорех с "оная новата" (дословен цитат) –, и понеже съм такова ангелче, искам да ти помогна да се отпуснеш – сложих ръце върху плота. – Е, ще пиеш ли нещо?

Господи, аз съм такъв идиот. Кой знае какво си е помислило момичето – „Тоя пък откаченият какво иска от мен?”, „Яяя, Майка Тереза се е преродила!”.... Нямаше да се учудя, ако в отговор получех само един гръб и благоразумно пренебрежение. Така или иначе аз си бях виновен за всичко, дори за мнението на хората (колкото и смешно да звучеше).

"Боже!" собственият ми вик многократно отекна в главата ми като глухо ехо в някоя пещера. Погледа ми, вече придобил по-нормалния си вид, шареше по лицето на бармана и всички фибри на тялото ми крещяха, че най-накрая се е намерил служител, който да не ме мрази. Той наистина не изглеждаше сякаш ме мрази! Тази мисъл трайно се запечата в съзнанието ми, но бързичко я последваха и няколко предпазливи изказвания. Ами ако искаше да ми направи някой номер?
Имайки предвид колко лесно раним човек съм, не можех да се оплача от скапани номера през годините. Ако сега изглеждах що годе добре(или поне се гордеех с външността си), то преди никак не беше така. Да, шини, очила, няколко килограма в повече...грозна картинка. Това даваше голяма база за подигравки на съучениците ми, а аз като абсолютна глупачка и наивница се хващах като риба за въдица всеки път когато някой от тях ми подадеше кокал...На дали точно тази метафора беше идеална, но определено в главата ми имаше няколко различни случая на НЕ красиви последици от номерата на, т.н. ми приятели.
Разтърсих глава, сякаш по този начин имаше как да пропъдя мислите си, те просто трайно се бяха загнездили в главата ми и различните сцени на някогашните ми тийн години се редуваха като стар документален филм на лента. Сега обаче имах далеч по-различен проблем, пред мен седеше така апетитната наполовина пълна чашка с кехлибарна течност, която сякаш ме приканваше да пия. Ако имаше как, сигурно щеше и да ми пропее след малко.
- Не бива - измърморих като девица приклещена в ъгъла, чието тяло крещи "Обладай ме", а мозъка й се опитва да я вразуми. Да, поредната ми метафора, която не беше много на мястото си, но все пак що годе добре се връзваше на цялата картинка и молещия ми поглед прикован в чашата. - Не нося на алкохол - добавих мърморейки тихо и по-скоро убеждавайки себе си, че това е силен довод, за да не близна от уискито.
Благодарение на богатото ми въображение, секунда по-късно, в главата ми се оформи нов филм - пияна до козирката, близнала едва две чаши уиски, се търкалям по сцената и разказвам мръсни вицове на публиката. Или по-лошото, хвърлям се на врата на напълно непознат, както ми се е случвало...Проклети да са всичките онези сутрини когато се будех на ново място и се изнизвах като някоя к*рва, на която дори не са й платили. Не, че са били много тези моменти, но все пак можех да ги преброя на пръсти и не мислих, че изобщо безпаметното ми напиване е някакъв повод за гордост.
След известно време(вероятно няколко секунди) вдигнах погледа си обратно към бармана и проклех себе си, че не му знам името, а бе първия, който се държи добре с мен. Очите ми някак се избистриха и аз самата вече се държах далеч по...ъм, трезво?!
- Наистина не бива, освен ако не искаш да направя нещо друго с микрофона, не само да го изпусна - лека усмивка се плъзна по устните ми, а аз захапах долната си устна, за да не се засмея на собствената си безвкусна шега.

Я виж ти! Кой да предположи – новата е била доста забавна персона! Нищо чудно, че другите се дразнеха дори от самото й присъствие. Съвсем нормална и естествена, поне в техните очи, завист. Да не би някой друг да им бе виновен, че с годините са се превърнали в черногледи призраци без чувство за хумор и с единствената житейска мисия да вгорчават престоя на другите в хотела?... Може би и аз щях да стана такъв някой ден, но не се знаеше. Нищо не бе сигурно, що се отнасяше до бъдещето. А и си беше чисто постижение, че за шейсет и шест години живот като призрак не бях превъртял и не се бях превърнал в кръвожадните полтъргайсти от по филмите.

Всъщност, наградата за най-фрапиращ случай на превъртане на призрак в този хотел, принадлежеше на един побелял вече мъж, който е тук още самото построяване на хотела и рядко се показваше пред нас. По-голяма част от времето си прекарваше в плашене на отседналите в хотела, като пресъздаваше до болка познатите им от хорър продукциите звуци и шумове от драскане, човешки стъпки и разни други внушителни и на пръв поглед необясними ефекти. Често се бе случвало хора да слизат до рецепцията, обвили се само в чаршафи, и с пребледнели лица и разтреперани ръце да обясняват за преживяванията си. Бях виждал как рецепционистите се усмихваха снизходително и си играеха с нервите на хората, а и какво друго можеха да направят? След десетилетие, две и денонощните купони в хотела вече започваха да ти се струват скучни като лекция по квантова физика.

- Не се притеснявай – извадих още една от току-що подсушените чашки и я поставих точно (образно казано) под носа на момичето, измествайки въздуха от нея с двеста-триста грама уиски. – Аз не се напивам лесно – не знам защо пропуснах да спомена факта, че аз изобщо не се напивах (тъй като черният ми дроб отдавна е изгнил под земята), като по принцип свободно разговарях с хората относно задгробния си живот, който не се бе оказал такъв, какъвто си го представях. – Ще има кой да те носи, когато започнат да ти се привиждат еднорози.

Усмихнах се и бутнах чашката към момичето, може би напълно вписвайки се в критериите за дяволчето, овисило се на лявото рамо на всеки човек и подтиквайки го към ей такива дивотийки. Обаче в този случай аз не бях въпросното дяволче, а просто някой, който се опитваше да отвори очите на това момиче и да му покаже, че е по-добре да живее докато е жива, защото после... Не, че нямаше да живее, но щеше да е коренно различно. А и повечето от работилите в хотела са починали при трагични инциденти или насилствено. Много малко можеха да се похвалят с естествена смърт.

- Освен това, не се притеснявай да се излагаш – усмихнах й се и приближих ръба на своята чашка към устните си, отпивайки една голяма глътка и почти пресушавайки я. – После това ще ти липсва. – Може би, допълних на ум. – Впрочем, името ти е Мия, нали?

Погледа ми - молещ, търсещ, искащ - все още се взираше в чашата с кехлибарна течност и започвах да усещам как устата ми се пълни със слюнка. Желанието ми да обърна чашата на един дъх, да усетя парещата течност по гърлото си и приятното затопляне в корема, се усилваха все повече с всяка изминала секунда. Въпреки това главата ми все още имаше едно гласче, което се опитваше да ме вразуми и все повтаряше едно и също нещо "Не взимай, чашата. Не я взимай". Сякаш това беше моето ангелче на рамото ми, което всячески се стараеше да ми кажа, че алкохола е нещо лошо...много, много лошо. Най-вече за такива като мен, които се напиват още от първите 100 грама и после се държат като разюздени...хайде да не продължавам и да не споменавам какви още.
Шоколадовите ми очи се вдигнаха обратно към бармана и по устните ми отново заигра една усмивка, когато забелязах дяволития му поглед. Сякаш умишлено искаше да ме накара да пия, за да види къде ми е предела пък и да се посмее малко на цялата ситуация с пияната певица и микрофона, който може да стане доста интересна играчка с много приложения. Упс! Млъквам.
- Да - кимнах леко и се покатерих на един от онези високите столове около бара. Малко ми беше трудно имайки предвид, че не бях висока повече от 1,65. Не, че се оплаквах или нещо такова, обичах си ръста, дори когато ме наричаха "джобно гадже", заради размерите ми. - Мия Мишел - добавих с усмивка и се подпрях на бара скръствайки ръце.
Погледа ми отново за секунди се спусна към чашата с уиски и без да се усетя ръката ми машинално се протегна към нея. Пресуших съдържанието й на един дъх и моментално усетих как цялото ми тяло се отпуска. Сякаш за секунди през мен премина лека пареща горчивина, но бързо се превърна в наслада, от която всяка фибра на тялото ми се наежи, а косъмчетата на врата ми настръхнаха.
- Извинявай, не знам твоето име - продължих сякаш действието ми от преди 5 секунди не се е случило и сякаш всичко е било плод на въображението му. - Нали съм нова, още никой не познавам, а и по всичко личи, че всички тук ме мразят, така че нямам особено голям набор от приятели и познати - добавих и свих рамене, сякаш не съм казала нищо особено.

В крайна сметка тя изпи уискито. На един дъх. Сякаш бе ожаднял странник в пустинята, на който съм му тикнал чаша студена вода под носа. Е, не изглеждаше чак толкова отчайващо... Всъщност, не изглеждаше никак отчайващо. По-скоро изглеждаше като първото ми напиване, когато бях на шестнайсет. За онези времена това си беше срам и никога няма да забравя изражението на баща ми, докато му обяснявах, че просто имам "елегантно бирено опиянение"... Разбира се, той не ми се върза. А и кой нормален щеше да се остави да бъде заблуден от едно хлапе с кървясали очи, което е подозрително зле с пространствената ориентация и бъркаше ляво с дясно?... В крайна сметка баща ми се принуди да ме прати далеч от вкъщи, понеже майка ми не можеше да си покаже очите навън от срам, и така се озовах в тая проклета, райска дупка.

- Aксел - казах името си и тъкмо щях да продължа да говоря, когато две жени цъфнаха пред мен и си поръчаха текила. Аз изпълних поръчката им и ги изпратих с очи до дансинга, където те се спряха и започнаха да се друсат в ритъма на музиката, мятайки руси коси и кършейки тела. Ухилени до ушите, двете се забавляваха така, сякаш нямаше да има утре... На това му се казваше живот... - Бих ти се поклонил, но поклоните отдавна излязоха от мода. - усмихнах се и напълних чашата на Мия с уиски, допълвайки и моята. Едно от хубавите неща да си мъртъв е, че просто е невъзможно да се напиеш, освен ако приживе не си бил пияница... но това вече са формалности. - Не се притеснявай, това на всички тук си им е политика. След век-два и ще спреш да им обръщаш внимание.

Не знаех дали тя бе наясно каква драма представляваше живота на това място, и че в момента, в който започнала работа тук, автоматично е подписала документ, че доброволно влиза в този своеобразен затвор, но... Рано или късно щеше да го разбере. Но ще е много по-добре, ако някой я светнеше за това преди да дойде скелета с косата и да я изтръгне от пръстите на живота. Жалко наистина. Мия имаше талант, сега можеше дори да е звезда и да крачи по червения килим, но в крайна сметка всичко опираше до личния избор, затова не можех да я виня.

Бе приятна компания, това не можех да отреча. За всичките тия седемдесет години в хотела не бях успял да се сприятеля с никой дори толкова, колкото да се бъзикаме заедно. Тъжна история, дам... История като от книжката "Приказка без край" - първата книжка, която прочетох като малък...

Трябва да спра да мисля за миналото.

- И с мен отначало се държаха ужасно - продължих, кръстосал ръце на барплота. - Дори ми лепнаха етикета Отстъпникът, понеже се цепех от колектива и отказвах да вървя в прахоляка на общото стадо - засмях се но след секунда смехът ми заглъхна и остана само дружелюбната усмивка. - Но както и да е. Стига толкова за мен. Кажи ти нещо. Откъде идваш?

Как винаги се стигаше до този въпрос? Не обичах да говоря за себе си и не разбирах хората, които често всячески се опитваха да обърнат разговора към себе си за да говоря ли говорят. Не бях от тях, предпочитах да остана в сянката и да съм онова мистериозно момиче, чиято история е непознато за всички. Исках просто да мога да бъда себе си, без всички да знаят миналото ми. В такива моменти винаги намирах начин да се измъкна от въпроса, просто отклонявах темата и някак си обръщах разговора в друга посока, стараех се да не привличам внимание към себе си и "бам!", никой не питаше коя съм и от къде съм.
Замислих се за един дълъг миг вглеждайки се в отново пълната чаша уиски, докато с пръст си играех по ръба й. Не мислех само за това как да отклоня въпроса му, мислех и над това, което той самия бе казал. "След век-два и ще спреш да им обръщаш внимание.", какво точно означаваше това? Слушах много истории за хотела, призрачни истории подобни на тези, които едно време мама ми разказваше именно за хотел Калифорния. Разбира се, не й обръщах внимание, бях просто "приказки за лека нощ", но сега когато се намирах на това място се чувствах странно свързана с него. Сякаш невидими окови ме бяха хванали за глезените и здраво ме приковаваха към стените на хотела, а едно призрачно гласче непрекъснато ми нашепваше "Никога няма да се измъкнеш от тук". Истината бе, че сякаш невидима сила ме караше просто...да седя тук, дори в моментите, в които от яд исках да напусна тръшкайки се на леглото в стаята си, пак не успявах да изляза, сякаш напусна ли хотела щях да...умра, знам ли.
Тръснах глава. Това бяха пълни глупости, просто приказки, в реалния свят не съществуваха подобни неща, убедена бях че съвсем скоро щях да си намеря работа някъде друга де, може би търсач на таланти щеше да види звездата в мен и бързо да сключа договор със звукозаписно студио. Разбира се, тези мои мечти бяха просто доказателство колко наивна съм. Издишах бавно и за момент продължих да гледам в чашата си без да осъзнавам колко дълго съм мълчала. Погледа ми се премести към ръчния часовник, само за да видя, че ми остава още около половин час преди да пея.
- За себе си... - успях да отцикля най-накрая. - Какво да ти кажа, родена съм в Пало Верде, израснах тук, скитах известно време без път и накрая...добре дошла в хотел Калифорния - добавих и свих рамене.
Вдигнах поглед към Аксел и бледа усмивка се появи на лицето ми, само че за разлика от предишните няколко в тази нямаше дори помен от истина, само безвкусен фалш и прозираща тъга.

Когато всекидневно се срещаш с много и най-различни хора, с времето придобиваш някаква странна интуиция за клиентите си. Може би беше професионално изкривяване, не знам. Но ми трябваше само един поглед, за да разгадая човека пред мен, а пък дори и глупак би се чатнал, че Мия явно не бе от разговорливите типове, които обичаха да разказват за себе си. Но може би просто имаше нещо в миналото й, за което не й се разказваше.

Реших да уважа желанието й тази тема да остане незасегната и не задавах повече въпроси по нея. Вместо това, просто надигнах чашата си с уиски и я изпих на един дъх, сякаш бе глътка вода, тропвайки празната чаша на плота и напълвайки я отново с алкохол. По принцип и аз не обичах да говоря за миналото си, особено ако ставаше въпрос за убийството ми (никога не съм предполагал, че ще кажа това)... Това си беше доста болезна за мен тема. Обичах да разправям случки от детството си, наситено с бели, енергия и смях, но когато станеше въпрос за А., замлъквах като риба или ставах неспокоен. А. беше причината, поради която вече трудно се доверявах и, разбира се, причината, поради която свърших земния си път на двайсет и една години с куршум в мозъка.

Не, че аз после не си отмъстих, де... Но беше гадно да ме гръмнат така.

- Спокойно – казах след малко. – Скоро ще свикнеш с това място и ще се интегрираш сред нас. Хората тук не са толкова лоши, колкото и невероятно да ти звучи. – засмях се и попитах непринудено: – Какво ще пееш тази вечер?

Петък. Събота. Неделя? Имаше ли някакво значение? Всеки ден е работен ден. Идваш на работа, почистваш мястото, само за да видиш как през деня то ще бъде многократно замърсявано и накрая на вечерта отново го почистваш. Подреждаш бутилките, вадиш пълни, хвърляш празни. Когато започвах с работата тук, преди около 6-7 години, се бях научил да жонглирам с бутилките. Получаваше се много добре, развеселяваше клиентите, а и не ми се налагаше да мисля за работните часове. Откакто умрях (колко интересно звучи така поставено) сякаш ентусиазма ми за подобен тип занимания секна. Може би от време на време ми се случваше отново да завъртя бутилките, но това по специални случаи. Сега си намирах други работи за правене. Тормозене на клиентите не се изключваше. Отдава ми се, няма начин да устоя на изкушението.

Днес бара изглеждаше празничък. Тук-там по някой заблуден клиент, но нищо интересно. Аз лично обвинявам снега. Тези, които бяха вътре – не можеха да излязат; логично беше да се получава и обратния ефект. Отчасти ме дразнеше бялото време отвън. Бях свикнал да се разхождам по снежните преспи. Понякога отивах надалеч с надеждата да се загубя. И сигурно щеше да ми бъде по-добре. Сега „Калифорния” беше станал моя дом и с всеки изминал ден се убеждавах, че измъкване няма.

Някой отвори вратата, вкарвайки студения въздух вътре. Проклятие! Дух си, а пак ти е студено! Не беше честно. Дори Каспър не усещаше нищо! Отсреща един човек се изправи и премести на място, възможно по-далеч от вратата. На бара друг кихна и разля кафето по плота. Супер! Извадих парцала иззад бара и тръгнах към засрамения човечец. Не му доставих удоволствието да кажа „Няма проблем, сър, аз ще се заема с това”. Не, нека стои и гледа виновно. Малко поне щеше да повдигне настроението ми.

- Какво ще бъде? – обърнах се към приближаващото момиче.

Вдигнах апатичен поглед от кецовете си и срещнах погледна на питащия. В главата ми се заформи нещо като играта „Стани богат”, но с малки изключения. Чудех се какво да му отговоря или по-скоро – какво да не отговоря, за да не стане така, че да се наложи да викат охраната. В момента, макар и да изглеждах леко безразлична, бях на ръба. А и как не? Преди точно... погледнах часовника си. Преди точно една минута и трийсет и шест секунди бях убита. Бях умряла. Починала. Ритнала камбаната, гушнала букета. Както и да го нарека, значението беше едно и също. Не се променяше, макар и да ми се искаше.

- Нещо силно, моля – казах накрая и въздъхнах тежко. – Искам да се почувствам жива.

Цигарата догаряше между пръстите ми, димът се виеше на бели кълбета и се разтапяше във въздуха. Преди не пиех и не пушех, но сега сигурно щях да пропадна. Предчувствах го. Предвкусвах много черен молив около очите, уиски, цигари и цинизъм. Познавах се достатъчно, за да разбера, че щом бях посегнала към никотин и алкохол, значи бях много зле, дори и сега да не го осъзнавах напълно.

Изведнъж някакво пламъче на надежда избухна в мен и светлината му огря тъмните ми мисли, настанявайки на тяхно място съмнение – най-хубавото нещо, което ми се случи в последните две минути.

Ами ако не бях мъртва? Ако просто сънувах, че ме убиват долу на паркинга, и скоро щях да се събудя?... А и, ако бях мъртва, нямаше да мога да чувствам, виждам, говоря, дишам, пуша и пия, нали? Нямаше да е логично. Така че... Сигурно не бях мъртва. Може би съм взела някакви наркотици, някакви халюциногени и сега бях изпаднала в някакъв свой си свят на илюзии, делюзии и пълна изолация от действителността.

Смачках цигарата в близкия пепелник и се обърнах към русия барман.

- Моля те, кажи ми, че зениците ми са разширени – казах и отворих широко очи. Ако зениците ми бяха разширени, щях да имам доказателство, че съм жива и теорията за дрогата щеше да се превърне в един успокояващ факт.

Искам да се почувствам жива. Колко хубаво и съвсем на място, имайки в предвид състоянието на тъмнокосото момиче. Състояние ли е правилно да го нарека? Че какво друго би могло да бъде? Мъртъв. Почти същото като заспал, предполагам – странно състояние, в което просто изпадаме. Няма защо, нито кога. Просто всичко е, такова каквото е и ние не можем да го променим. Вярвах в това, че за някои неща причина просто нямаше и да се търси такава е само загуба на време.

- Мисля, че се досетих за нещо... – мисълта, минала бързо през главата ми, накара крайчетата на устните ми да се повдигнат в усмивка от задоволство.

Когато се задържиш дълго на една работа, по едно време разбираш, че си станал добър. Или поне достатъчно, за да обслужваш правилно нуждата на клиентите си. Имаше какви ли не питиета и аз бях взел значително от ценното си време, за да изуча кое за какво би било подходящо. Помагаше. Дотолкова бях свикнал със значението на питиетата, че скоро започнаха да олицетворяват хората, които идваха тук. Често ме питаха „Виждал ли си този?”, „Виждал ли си онзи?”, а аз просто отговарям „Не знам, какво си е поръчвал?”. За мен беше далеч по-лесно да помня това.

В нейното питие „за освежаване”, ако мога така да го нарека, добавих още няколко кубчета лед. Да всеки случай – някои казваха, че студа ги кара да се чувстват по-добре, кой знае, може пък и така да е. Оставих чашата пред нея.

Тя попита за зениците си. Ама не знаеше ли или просто отказваше да приеме? Не бях от най-тактичните мъртви хора, затова реших да карам направо, без увъртания и излишни прояви на утешение. Да си мъртъв си имаше и добри страни. Днешните хора бяха твърде повлияни от холивудските продукции и тяхната идея за смъртта. Тя може да бъде и нещо забавно, стига да я използваш до края на възможностите й.

- От липсата на светлина е. – поклатих отрицателно глава на нейните предложения. След това се приближих малко и с голяма усмивка добавих: - Добре дошла в клуба!

Магически гъби. Кактус пейот. Хашиш, марихуана, кокаин. Цялата ми конспиративна история, която се беше заформила в ума ми, се срина с гръм и трясък. Разбира се, че беше от липсата на светлина! Как можех да съм толкова глупава, че дори да смея да се надявам, че някой, някак си, по някое време, ме бе дрогирал?... Господи, убий ме! (трябваше ми нов израз за това)

Кръстосах ръце на плота и с тежка въздишка сведох глава, скривайки лице в тъмнината. Ами сега? Какво щях да правя сега? Какво щеше да стане с ходенето до Тихуана, пикантната мексиканска храна, купуването на нелегални патрони за пистолета ми и продължаването надолу, докато стигна до Южна Америка?... Какво щеше да стане със свободния дух?...

Всъщност, не бях много сигурна, че последното бе обречено. Може би приказките, че призраците обитават само местата, където са починали, не бяха верни. Надявах се да не бяха верни, иначе щях... Уф, дори не можех да използвам любимия си израз със самоубийството. Изправих глава и придръпнах с два пръста чашата към себе си. Не ме интересуваше какво има в нея, не ме интересуваше, че приличах на миеща мечка с комплекс за малоценност... Загледана в бутилките алкохол зад гърба на бармана, аз усещах, че нещо в думите му не беше наред, но мисълта ми се изплъзваше. Смръщих се, опитвайки се да я уловя.

И изведнъж провидението ме удари като с мокър парцал.

- И на теб са ти счупили розовите очила! – да кажа, че възкликнах, щеше да е прекалено. Ахнах. Бях изненадана. И малко облекчена. Апатията бе изчезнала, имаше само живо любопитство. - Кога? Как?

Не бях единствена. Не бях единствена.

Ама тя наистина не знаеше, че повечето тук сме така. Нали? Странно. Пиколото никога не забравяше да смигне на събратята и посестримите си по съдба. Сякаш бе част от работата му. Беше като за "добре дошли отново в ада, приятно прекарване днес и до края на вечността!". Една мазна усмивка, стиснати очи, с които ти хвърля последен поглед и те прехвърля на следващия.

- Очилата ми бяха натрошени на малки парченца от голям черен джип. – свих рамене. – Е, поне бяха уцелили колата. Щеше да е жалко, ако беше в някакъв отблъскващо искрящ цвят с неопитна жена зад волана. Поне в това отношение мнението ми беше счетено за важно. Нещо като последна воля. - смигнах на момичето.

Не помня подробностите от този ден. Преди често го превъртах през съзнанието си, отново и отново. Исках да разбера защо; може би е имало изход, някъде отзад. Но аз не го бях видял. Бум! Та-дам, та-дам и вече се разхождаш с костюм в отвъдното. Чудех се какво ли значеше да "почиваш в мир". Едва ли са имали предвид хотел?!

Момичето изглеждаше доста... ядосано, объркано и съвсем далеч от случващото се. Дъх на отчаяние ми се стори, че се навърта около бара. Е, първа реакция, нормално един вид ми се струва.

- Започни задгробния живот с усмивка! - подадох й едно чадърче от чашата със сламки. - Ти как скочи в трапа?

Разказа може би нямаше да е най-добрата идея да забрави, но любопитството надделяваше. После не ми се търсеха записи от камерите. Колкото и грубо да звучи, това беше едно от развлеченията тук.

Вдигнах вежди. Когато ми каза да започна втория си... грешка: третия си живот (бяха ме убивали и преди, но за малко) с усмивка, идеята като че ли още повече ме накара да клюмна. По дяволите! Не ми беше гадно за тялото ми или за близките ми - защото аз нямах такива -, беше ми гадно, че вече нямах свободата да ходя където си поискам. Беше ми отнета толкова скоро, че още се изкушавах да потърся убийцата си и да я вкарам право в „Шесто чувство” или „Предизвестена смърт”. Мисля, че бях достатъчно изобретателна и с достатъчно богато въображение, че да я накарам да запомни смъртта си.

Превъртях лентата на събитията назад, стигайки до главния виновник за състоянието ми.

- За всичко е виновно радиото.

Направих кратка пауза, по време на която смазах гласните си струни с поднесения ми алкохол. Уиски. Любимото ми - Джони Уокър. С много лед. Слава на професионалните изкривявания.

- Не слушам радио, не – отсякох след секунда. – Но преди един ден случайно дочух, че ще вали. И, представи си, този път реших да послушам чумата от новините, а по принцип съм далеч от всякакви телефони, интернет, вестници и прочие. Побързах да вляза в хотела, да се регистрирам. Срещнах се с един странен мъж. Явих се на интервю за работа. Получих поста на кино оператор. И после бум!... – направих пистолет с ръката си и образно прострелях бармана в главата. - Един куршум в гърдите и сега завинаги ще гледате филми с Джони Деп.

Усмихнах се безраздостно; усмивка тип Мона Харли.

Всъщност, наистина щеше да е по-добре да скоча в отвъдното с усмивка. Така или иначе при свършен факт вече нямаше какво да направя, макар че... Не, нямаше да се откажа. Ако трябваше щях да вдигна това място във въздуха, но аз щях да се махна оттук. Петнайсет години съм живяла в Ада, познавам Дявола отблизко, така че това беше далеч от критериите, на които трябва да отговаря нещо, за да ме сплаши.

- Напомни ми никога повече да не стряскам момичета с пистолети на самотни подземни паркинги – измънках си под носа, а над главата ми сякаш бе надвиснал мрачен облак. – Ти от колко време си тук?