Кафенето.

Днес беше ужасен ден. Или поне за мен. Работа, работа, недоволни клиенти, проблеми с баща ми. Единственото, което ме успокояваше, че поне тук не ме мислеха за вещица.

Излязох за малко от работа, като предвидих, че пет минути ще са ми достатъчни да изпия едно кафе и да се посъвзема. Изтичах бързо, дори без да видя имам ли пари и влязох запъхтяна в кафето. Хвърлих бърз поглед на клиентите-обичайното, вдишах дълбоко два пъти и с бодри крачки се насочих към бара като смигнах на една от сервитьорките. Бяхме приятелки-хотелът не бе малък, но лесно опознах персонала, или поне част от него. Още не се бях срещнала с шефа си.

Поръчах си късото кафе и след една минута чашата с горещата кафява течнот бе в ръцете ми. Реших, че най-благоразумно е да го изпия в магазина, затова се обърнах и...

Последва сблъскване и усещането, че нещо се разлива по дрехите ми. Опа. Кафето се бе разляло върху бледорозовата ми рокля и се бе образувало голямо кафяво петно, което с всяка изминала секудна добиваше все по-заплашителни размери. Вдигнах глава, за да разбера кой е виновникът.

Пред мен стоеше, или не, по-точно се бе облегнъл на парапета едно момче, приблизително на моите години. Беше готин. Но колената ми не омекнаха, а просто му хвърлих поглед, пропит с толкова яд, че не бях сигурна дали още тогава не бе му хрумнала мисълта да бяга. Взех чашата, хвърлих я демонстративно в коша и се изпречих срещу него.
-Гледай къде вървиш....сега, ще изпереш това собственоръчно-показах роклята си-и ще ми купиш кафе. Разбрахме ли се?-хвърлих му иронична усмивка. Не ме интересуваше дали е от персонала, или е турист, може би прекалявах, но днес ми се струпаха прекалено много неща.

- Аз наистина съжалявам, мис! - Алек се бе стреснал не по-малко от нея от неочаквания сблъсък ... определено не му вървеше днес на момчето. Едва бе пристигнал и сякаш всички от персонала се опитваха да го изгонят от тук, колкото и да се опитваше да обясни, че знае с какво се заема и едва ли биха успели да го уплашат, сякаш никой не вземаше думите му на сериозно. Първо разпиляха багажа му по целия коридор, после изтърпя какви ли не коментари относно разхвърляното му бельо по целия хотел от камериерките. Отказаха да му сервират исканото в ресторанта, сякаш бе поръчал къс от луната, а той си поръча просто стек, но някак си му объркаха пет пъти поръчката ... Това го преглъщаше някак си, но най-лошото беше, че идея няма кой би му помогнал с неговата ситуация, а никой не искаше да го изслуша и упъти.
Примигна с отчаяните си кафяви очи, за да изчисти мозъка си от мисли за безнадеждния ден, който бе изживял и за да успее да се съсредоточи върху настоящата ситуация.
- Разбира се ще платя за химическото и ще ви купя кафе, само ми кажете как го пиете, за да не объркам поръчката - усмивката му изтърка онази отчаяна физиономия, която имаше до преди минута, все пак момичето с нищо не му бе виновно, че не му върви, а и той определено можеше да гледа къде върви, а не да се лута насам натам като лунатик, без да обръща внимание на нищо и никой ... - поне парите не са ми проблем - добави сякаш на себе си Алек и я погледна в очакване да чуе как точно пие кафето си, за да го поръча наново.

-А?

Само тази буква успя да се изтръгне от устните ми. Бях застинала от изненада и втренчено гледах непознатият. Внезапно насъбралият яд и гняв се стопи и на негово място се появи съжаление и лека омраза към самата мен, защото все пак не можах да надвия гадният си характер, а непозният се държеше мило, доста мило, при положение, че репликите ми не бяха от най-цветущите. И това, че имах лош ден въобще не ме оправдаваше.
Загледах се в лицето му, което имаше доста детски черти, но ако погледът ми продължеше надолу към тялото ми, мнението ми бързо се измени.
Установих, че вече стоим повече от минута и сковано се помръднах като лека червенина обагри бузите ми. Това пък откъде?

-Аз..не трябваше да реагирам толкова остро-запечетелчих и не го поглеждах в очите-случва се на всеки-промърморих по-скоро на себе си,но бях сигурна, че го бе чул.

-Прощавай за глупавият въпрос, но...доволен ли си от обслужването?-имах цел с този въпрос. Знаех, че персоналът бе готов да подлуди всеи турист, което обаче изненадващо не ги караше да се тръгнат, а по измъченото лице на момчета можех да видя, че не само аз имах лош ден-понякога всички са страшно изнервящи-допълних и вече съжалих, че въобще повдигнах темата. Загледах се в сандалите си, чито каишки придобиха голяма важност за мен.

- Обслужването ли? - Алек примигна няколко пъти, какво да не беше попаднал на някоя критичка от онези списания, дето публикуваха статии за хотелите и ги оплюваха тотално, а после горките собственици хвърляха една камара пари за реклама, за да възвърнат имиджа на заведението си ... каквото и да беше, не бе негова работа да критикува, а й ако той станеше източник на някоя злобна статия, едва ли щеше да може да накара някой от служителите да му помогне с начинанието му ... - не е моя работа да коментирам - измърмори той не ясно относно обслужването и се усмихна - да речем простичко, че явно не съм любимия им гост - засмя се саркастично към себе си.
Стори му се, че тя съжали за по-острите си думи към него и някак си му се до щя да я успокой, че не е била чак толкова груба.
- Повярвайте ми, мис, ако ме бяхте обидили или засегнали щяхте да забележите това - той се усмихна по детски, защото в главата му се появи видението, как от острите й думи се превръща в пухкаво зайче и подскача насам натам докато успее да си възвърне самообладанието, е тогава определено момичето пред него щеше да си изкара ангелите, дам определени в момента бе благодарен, че бе ходил на всички ония курсове за овладяване на гнева и успокояване на нервната система ...
- Ако ми позволите да ви поканя на чаша кафе, все пак ви дължа едно и ми е неприятно да висим тук като някакви статуи ...

-Съгласна съм!-гласът ми се повиши с една октава и мигом съжалих, че въобще си бях отворила устата. Ентусиазмът ми дойде в повечко, затова успях да скалъпя единствено една извинителна усмивка.
Краката ми бяха изтръпнали, предполагах, че по втренчението погледи на клиентите стояхме повече от нормалното, затова поведох гостът между масите. Познавах кафето като петте си пръста и улучих една от най-добрите маси.
Настаних се на удобното кресло и повиках с един жест сервитьора, но явно бе твърде зает и не ме удостои с нужното внимание. Измрънках тихо и подпрях лакти на масата. Замислих се за ситуацията, в която бях попаднала и скоростта на събитията. Имаше нещо в този човек, което ме озадачаваше и всеки един негов отговор ме изненадваше толкова, че ми трябваха повечко секунди да се съвзема.
Най-сетне усетих чуждо присъствие и вдихнах облекчено глава към служителята.
-Късо кафе.
Изчаках "приятелът ми" да си поръча и след това се сетих, че все още не съм се представила. Доста невъзпитано от моя страна.
Подадох ръката си, което бе доста обигран и репетиран жест, за някой старомоден, но обичах да го прилагам.
-Рейвън.

*пиша го за трети път, затова сорри ако не мяза на нищо хд

- Фреш от грейпфрут - добродушно съобщи избора си Алек на намръщения сервитьор, който май искаше да му откаже поръчката, но в последния момент промени мнението си. Момчето се зачуди дали няма да му сложи отрова или поне разхлабително в напитката, нямаше да го учуди ... в този хотел, май бяха способни на всичко, за да прекратят престоя на някой при тях, но той нямаше намерение да се отказва.
Бе се заблял някъде към прозореца, разсеяното му поведение вече ставаше нетърпимо, когато чу гласа на момичето да се представя ... Погледна към протегнатата й ръка сякаш бе някакво чудо. Е, то си беше такова де, след като цял ден всички се бяха държали отвратително, му стана някак приятно, че някой му подава ръка, и образно и реално. Бързо протегна своята и обхвана дланта й.
- Лука, Александро Лука - измърмори той, едва ли момичето бе запознато с европейските благородни родове, така че бързо взе решение, че само Лука няма да й говори нещо, за това добави и първото си име, но пък прозвуча, като в някой филм за Джеймс Бонд, почти се притесни, че звучи глупаво, когато Рейвън го погледна в очите и ръката му се разтрепери - може да прозвучи глупаво Рейвън, но може ли да ми кажеш бързо нещо успокоително - свободната му ръка хвана ръба на масата, а кокълчетата му побеляха от усилието да успокои пулса си.

Усещах, че нещо не е наред, но сякаш молбата му не бе чак толкова глупава, колкото би ми се сторила, ако го кажеше някой друг. Явно започвах да свиквам с чудатостта на този човек. Набързо прехвърлих мислите в главата си, но не ми идваше нищо, просто....и изведнъж от устните ми се отрони нещо, което бе далеч от графата "успокоителни неща".
-Щяха да ме изгорят на клада.
И макар този факт да не бе нито смешен, а по-скоро потресаващ и плашещ се засмях. За първи път толкова искрено. Да не би да полудявах? Как можех да се смея на собственото си нещастие? Но беше истина, смехът ми още отекваше в помещението, а дори и в съзнанието ми.
-Не, не е смешно, аз просто..-започнах да бръщолевя глупости без да го поглеждам. Явно се чувстваше неловко, а и не бе нито първият, нито последният, който не можеше да издържи на втренченият ми поглед.
Забелязах, че ръцете му продължаваха да стискат масата, но лицето му придоби по-спокоен вид, което не вяярвах да се дължи на моето "изказване".
-Добре ли си?
Мразех глупавите въпроси от сорта "Как си? Добре ли си?", но просто не знаех какво да кажа в този случай. След като не получих отговор само леко докоснах ръката му, което бе и глупаво, и безрасъдно и сигурно щях да си остана сама да си пия кафето с все още подгизналата рокля.

Лука премигна няколко пъти на информацията, която Рейвън реши да сподели, а после бе избухнала в този смях ... но както й да е, думите й макар че нямаха нищо успокоително изиграха своята роля и откъснаха мислите му от притеснението, което го беше обзело. Пое дълбоко дъх, когато усети нежните й пръсти върху ръката си. Докосването бе като пърхане на пеперуда, съвсем нежно и леко и му достави някакво удоволствие, да усети нещо толкова красиво по кожата си. Почти щеше да се изчерви, но прехапа устни и се взе в ръце.
- Да, добре съм, нали съм още човек - усмихна се с полуусмивка, не очакваше тя да разбере точно какво има предвид, но и не се уточни, не прекаляваше с истории за себе си, ако другите, не го питаха директно - та за какво престъпление са качили на кладата такава красавица като теб? - попита уж на шега той, още не му беше ясно това с кладата, може пък момичето да си правеше шега, кой знае.
Сервитьора прекъсна размислите му и сервира поръчаните напитки, сервира всъщност бе много възпитано казано, този човек определено не работеше за бакшиш или по-точно не се държеше с клиентите така че да покаже, че иска такъв. Напитките бяха просто тупнати на масата, а мъжа направи кръгом и се отдалечи, без думичка да обели.
Алек вдигна вежди учудено и погледна събеседницата си ...
- Ще ме питаш ли пак за обслужването? - попита през смях той.

-Не, мисля, че ми стана ясно-махнах уж пренебрежително с ръка и се засмях. Отново. Само дето този смях не бе налудничав като предишният.
При думите на Алекс коремът ми се присви и едва сдържах да не се ицчервя уж неволно. Отпих глътка от кафето, което така "услужливият" сервитьор ни даде и усетих как горещата течност бавно ме обзема.
Не го погледнах пак в очите. Защото, когато разказвах тази история спомените бяха прекалено реални и тежки, за да не допусна поне една сълза. Този път реших, че няма да се поддам на емоциите си и още по-малко пред напълно непознат.
Заговорих с равен тон, сякаш това не се е случило на мен:
-Майка ми почина, когато се родих, а всъщност трябваше и аз да умра. Е, не стана, но може би се иска да е станало-вложих лека ирония и продължих-всички ме смятаха за луда, защото...как новородено ще оцелее след вирус, на които и млади хора не са оцелявали. Беше чудо. Но те го смятаха за проклятие, обиждаха ме, проклинаха ме, а най-лошото бе-гласът ми леко пресипна, но се стегнах и продължих-най-лошото бе, че дори собственият ми баща стоеше настрана и не ме подкрепи. Впоследствие решиха да ме изгорят жива, но явно тогава се е пробудила бащинската съвест.
Не исках да изпадам в повече подробности, а и сигурно вече му бе станало достатъчно скучно, затова спрях да говоря и доизпих кафето си. Едва сдържах сълзите си, затова и думичка не обелвах.
Гледах безизразно напред и проговорих с лека насмешка и ирония към самата мен:
-Успях ли да те отегча?

Алек я гледаше, как се опитва да сдържи сълзите и си представи своя живот, но без любящи родители, които да се опитват всячески да му помогнат поне докато беше дете. Сигурно и той би имал подобна съдба като нея, но него нямаше да го качат на клада, просто щеше да си остане някакво животно и никога нямаше да придобие човешки образ и най накрая, някой ловец щеше да го отстреля и да го поднесе, като вкусна вечеря за семейството си.
- Не си ме отегчила, но не е хубаво да се връщаш някъде където не си била щастлива, на това ме научиха много психолози, които съм посещавал - смигна й весело той - и повярвай ми, не са те проклели, ако бяха щеше да знаеш - Дам, определено щеше да знае ако някакво проклятие тегнеше върху й.
- Съжалявам само, че баща ти се е държал като задник - той се прокашля - съжалявам за неприятната дума, но съм възпитан, че мъжете трябва да защитават семействата си.
Наведе се над чашата си и захапа сламката, засмука и тръпчивия вкус на грейпфрута удари небцето му и махна лошите мисли от главата му сякаш с магическа пръчица. Усмивката се разля по лицето му, за да покаже, че мигновения му яд наистина е бил мигновен и не е оставил траен отпечатък върху съзнанието му.

-Благодаря, че все пак ме изслуша-измънках. Бе толкова тихо, че сигурно не го бе чул, но нямах сили да го повтарям. Все още бях под контрола на миналото ми, а спомените бавно се разсейваха.
Вдигнах чашата, за да отпия, но се оказа, че бе празна, затова сконфузено я върнах на мястото й.
Продължавах да избягвам погледа на Алек, от една страна, защото щях да се притесня допълнително, от друга-не исках да го карам да се чувства некомфортно.
-Ти може би си един от малкото хора в хотела, които имат такова възпитание. Възхищавам ти се. Баща ми никога не е отделял толкова внимание за мен и общо взето сама трябваше да се справям.
Продължих да говоря нещо, което касеше единствено мен-самата. Нещо ме подтикваще да му споделям лични неща, които никой, абсолютно никой не знаеше.
-Би ли ми разказал нещо за себе си?-не го попитах само от чувство за възпитаност, любопитството надделя, от друга страна бях длъжна да го попитам, бях в непознати води и от личен опит знаех, че да ти се бъркат в живота и миналото не бе от най-приятните занимания.

Ръцете на Алек уловиха нейната ръка и я стисна лекичко, от опит знаеше, че човешки допир върши чудеса и кара душата да се сгрява и да се успокоява.
Зачуди се какво ли може да й разкаже без да я стресира съвсем и да я накара да избяга с писъци от кафенето.
- Да речем, че аз имах малко по-различно детство от твоето, имах си двама родители, които се обичаха, обичаха и мен, но за нещастие в живота ни навлезе една Дама, която завидя на обичта в семейството ни и тъй като не успя да раздели родителите ми, реши да прокълне мен - той се усмихна, но с усмивка която не показваше веселие, а някаква маска върху лицето му, която скриваше истинските му емоции - ако си позволя да се разстроя колкото теб, то ще се превърна в първото животно което ми дойде на ум - той впери кафявите си очи в лицето на момичето, сякаш за да й покаже,че не се шегува. Бе му писнало хората да се разхилват когато им сподели това, не го намираше за смешно, за него бе черната реалност в която течеше живота му.
- Е, аз успях ли да те отегча?- попита след известно мълчание тъй като му стана леко неловко да стой в тишината и да се опитва да разгадае неразгадаемото й лице.

Стоях и го гледах. Щях да избухна в смях и да го помисля за напълно побъркан, но когато ме погледна с тези очи...разсейсах се и през ум не ми мина, че е луд. Беше истина, която ми бе трудно да осмисля. А още по-трудно ми бе като се има предвид, че държеше ръката ми в своята и на пръв поглед това невинно действие, ме караше да се чувствам различно.
-Не..не успя. Всъщност...заинтригувана съм-направих опит за усмивка, но се появи някакво плахо подобие на нея-това обяснява случката преди малко. И макар да не съм сигурна, че те разбирам изцяло ти вярвам..нещо, което самата аз не мога да обясня-звучах объркано, но и така се чувствах, затова продължих да го гледам като се аслаждавах на тишината и нежното докосване.

Лука беше благодарен, че тя не се разхили на глас на историята му. Всъщност наистина звучеше абсурдно в двадесет и първи век някакъв човек твърди, че може да се превръща в животни, добре че парите на семейството му го спасяваха от попадане в психиатрия ... Кой знае можеше да бъде и приятно, тиха бяла стая, никой никога няма да го стресира и той никога няма да се превърне в нещо с козина. Гласа й звучеше толкова искрено, че той й повярва, така както тя на него, без видима причина ... но тихия й шепот предизвика и друг неочакван ефект върху него ... ускори пулса му и той усети, как кръвта му бушува във вените...
Пое си много шумно въздух, само това оставаше, най-големия му страх да се превърне в нещо ужасяващо докато разговаря с красиво момиче. Тези мисли го накараха да се притесни още повече и ... тогава се случи на мястото на Алек вместо човек вече имаше красив лабрадор, който излая срещу Рейвън ...
Съзнанието на Алек бясно се опитваше да се успокои, надяваше се само точно в този момент да не мине някоя котка наблизо, защото от опит знаеше че не можеше да превъзмогне кучешката природа, макар и с човешко съзнание ... Затвори очи и се помоли, като ги отвори отново да е човек...

Всичко стана толкова бързо и в един момент вече не разговарях с Алекс, а с лабрадор. При това много хубав. Винаги съм изпитвала някаква странна привързаност към кучетата, а любимата ми порода бяха точно лабрадорите. Късмет. Или съдба.
Огледах се наоколо, но никой не забелязваше какво става, всеки погълнат от собствените си мисли или разговори с някого. Станах от стола си като не изпусках от поглед служителите, които явно бяха забравили за нас. Бяхме в безопасност.
Страхувах се. Но не заради внезапната трансформация, а защото свидетелите на случилото се щяха да ни създадат много....много проблеми.
Приближих се бавно до "кучето" и първо леко, почти колебливо го погалих по главата, при което се чу едно стимулиращо изкимтяване и продължих вече по-смело да галя козината му. Чувството бе приятно. И успокояващо. Животните винаги ми действаха така, но незнайно защо отказвах да имам домашен любимец.
Минаха няколко минути в мълчание, през които се бях отдала на мисли или по-скоро бях зареяла поглед в пространството пред мен съвсем забравила коя съм и къде се намира.
Отърсих се от транса, защото усещах, че козината бавно се замества от човешка кожа и засрамено дръпнах ръка, като отново станах и заех мястото си на креслото без да отделям поглед от пода.
Добре,че не се изчервявах лесно, иначе щеше да ме помисли за още по-смахната.

Вдигнах поглед и срещнах засмяното му изражение, а лицето му бе придобило още по-сладък и детски вид, което допълнително усложняваше нещата. Усмихнах се дръзко и отговорих:
-Пробвай се-запърхах уж пренебрежително с мигли, но успях да запазя самообладание за съвсем малко, след което се разсмях с глас. Отдавна някой не ме бе карал да се смея така и чувството бе неописуемо.
Отметнах кичур от косата си, който се бе измъкнал от небрежният кок и отново вперих не толкова втренчен поглед в Алек.
-Може би...-поех си дълбоко въздух-може би не трябва да приемеш това като проклятие, а като дар или нещо, което те прави специален-избегнах думата "различен", защото не съдържаше значението, което ми се искаше.
Отклоних поглед от него. Не бях добра в даването на съвети, а още повече на непознат. Коя бях аз да му казвам какво да прави? Това, което му се е случило е ужасно и колкото и да ми се иска да му кажа "Знам какво е" просто не мога. Въпреки че, от друга гледна точка, почти да те изгорят на клада може би попадаше в същата графа.
Потропах леко с пръсти по масата. В никакъв случай нетърпеливо, просто още един вроден човешки навик.

*до болка познато хд

-Всичко си има недостатъци-усмихнах се. Нещо в този човек ме отпускаше и успокояваше, а още не можех да разбера точната причина. Дразех се, когато стоях в неведение, но в този случай бе различно.
Не, не бях влюбена. Хъм, това чувство бе толкова далеч от мен. Но нещо ме привличаше и ми действаше доста странно. И както вече споменах-това бяха непознати води за мен и трябваше да пристъпвам бавно и предпазливо.
Забелязах с крайчеца на окото си как сервитьора с видимо недоволна гримаса се запътва към масата ни и грубо ни хвърли сметката, като строгият му и неприятен глас наруши тишината:
-Платете, моля.
Бях възмутена от грубото държане, но не бях в настроение за разправии, затова затършувах из чантата си за пари.

ако ти е омръзнало можеш да прекратиш рп-то, и извинявй за забавянето..

-Хъм...-направих престорена замисена гримаса-не знам дали ще мога да те вместя в графика си-отново не издържах и се засмях. Та, аз не излизах извън пределите на хотела, нямах приятели и това отчасти се дължеше на не толкова дружелюбната ми страна. Бях сама.
Опитвах се да не се замислям много-много относно това, защото самотата бе страшно нещо и не знаех дали ще мога да я преодолея, ако всеки ден си блъскам главата над нея.
Поех предложената ръка и заедно излязохме от кафето. Никога не се бях забавлявала така. Може би най-сетне намерих приятел. Или поне човек, който да не ми се нахвърля или да не ме гледа презрително. Е, думата "човек" в този случай бе доста относително понятие, но макар и проклятието, възприемах Алек като напълно нормален.
Петното бе засъхнало, но не и избледняло и се нуждаех от душ и нови дрехи. Обърнах лице към момчето и заговорих бързо:
-Трябва да се преоблека, може да се срещнем по-късно тук и да направим една основна обиколка на хотела. Нали искаше гид?-намигнах му и зачаках отговор.

ами пиша така, пък ако впоследствие искаш да продължим можеш да пишеш някъде в хотела..както ти решиш

Усмихна се на развеселеното лице на Рейвън, допадаше му компанията на блондинката и почувства благодарност, че прие да се разходи с него, макар и по-късно.
Издиктува набързо телефонния си номер и номера на стаята, ако тя искаше да го намери наистина все пак й трябваха кординати. Той определено не бе от мъжете, които преследват жените все пак не можеше дори да се надява да има приятелски или по-близки отношения с който и да е. Предпочиташе да оставя избора на другите колко навътре ще навлязат в неговия проклет живот.
- Надявам се да ми звъннеш - подвикна след нея и помаха замислено с ръка ...

Когато решиш ми драсни едно лс и ще измислим нещо ...

Винаги бе харесвал тихата жизнерадостна музика в кафенето и често го посещаваше, намирайки си различни причини. По някой път доста изненадващо се явяваше и плашеше някои от посетителите, но самият той не осъзнаваше това и нямаше никаква представа защо повечето стари жени припадаха, когато се появеше и им кажеше "здрасти", та Саша бе просто учтив, както го бяха учили майка и татко. Наистина се стряскаше от подобна неучтивост у хората и да не говорим, че според него тя не отиваше на улегнали дами.
Влезе в помещението с многото масички и пепелници, които изучаваше всеки път, записвайки научния си труд в един голям тефтер, който кръсти "Тетрадката на един луд учен на име Лесбърн, който се опитваше да докаже теорията за пепелниците и червените кресла в апартамента на втория етаж". Доста откачено, но пък наистина държеше да труда си, с който запълваше и малкото останало свободно време. Криеше дневника в същата стая с номер 42 под една от дъските под леглото.
-Знаеш ли, че всяка червена мебел има различен нюанс и никога няма да могат да са еднакви?- попита Саша така сякаш й предлагаше млечен шейк.-Извинявай, събирам мненията на хората по този въпрос.

Незададения ми въпрос, който плахо се канеше да повдигне темата за живота и смъртта, потъна в гърлото ми. Добре, щях да внимавам. Последното нещо, което исках, бе да го засегна. Повечето хора си мислеха, изхождайки от привидната ми самоувереност, че съм безкомпромисна и безпардонна, но това не бе така. В действителност, когато се случеше да оскърбя някой, мен ме болеше повече от него и се чувствах ужасно. Но това бе друга тема.

Настоящата грабна вниманието ми и аз вдигнах любознателно вежди, настанявайки се на една маса.

- Наистина ли? - попитах, гледайки го право в очите и опитвайки се да уловя мисълта, която ми се изплъзваше. Но бързо се отказах и мислите продължиха своя ход в друга посока. - Всъщност, наистина е така. Светлината не може да пада нявсякъде по еднакъв начин, затова и едноцветните мебели ще бъдат в напълно различни един от друг нюанси. Нали?

Усмихнах се чаровно и затропах с пръсти по масата, оглеждайки се за сервитьорката.